— Колко чифта? — попита оптикът. — Два? За да си имате един резервен.
Валандер се сети за химикалките, дето все губеше. Непоносима му беше и мисълта очилата да му се подмятат на връв около врата.
— Пет чифта — заяви.
Когато си тръгна от оптиката, бе едва четири часът. Без да го е обмислял предварително, отиде до кантората за недвижими имоти, пред чиято витрина се спря няколко дни по-рано, за да разгледа предлаганите имоти. Този път влезе, настани се на една маса и разгледа папките с обяви за къщи. Два от имотите го заинтригуваха. Взе си копия от офертите и обеща да се обади, ако пожелае оглед. Отново излезе на улицата. Все още разполагаше с време. Реши да се възползва от случая и да си отговори на един въпрос, който се въртеше в главата му, откакто бе умрял Холгер Ериксон. Отиде до книжарницата на градския площад. Казаха му, че книжарят, когото познаваше отпреди, е в склада на приземния етаж. Спусна се по половин ред стъпала и откри приятеля си да разопакова куп кашони с учебни помагала.
— Все още ми дължиш деветнайсет крони — посрещна го книжарят и се усмихна.
— За какво?
— Една сутрин миналото лято ме събуди в шест часа, защото на полицията й трябвало карта на Доминиканската република. Полицаят, който дойде да я вземе, плати сто крони, а тя струваше сто и деветнайсет.
Валандер бръкна под якето си, за да извади портфейла си. Книжарят го възпря с жест.
— Аз черпя — каза сетне. — Просто се пошегувах.
— Стиховете на Холгер Ериксон — поде Валандер. — Които е отпечатвал на собствени разноски. Кой ги четеше?
— Той беше аматьор, разбира се — обясни книжарят, — но не пишеше зле. Проблемът бе в това, че пишеше само за птици. Или по-скоро това бе единственото, за което му се удаваше добре. Когато се пробваше на други теми, никога не се получаваше.
— Кой купуваше стихосбирките му?
— Не е продал много чрез книжарницата. Сам разбираш, че голяма част от произведенията на местни автори не носят никаква печалба. Важни са по други причини.
— Кой ги купуваше?
— Честно казано — не знам. Навярно някой и друг турист, дошъл при нас в Сконе. Струва ми се, имаше и неколцина любители на птиците, които бяха открили книгите му. Или пък колекционери на местни автори.
— Птици — отбеляза Валандер. — Това означава ли, че никога не е писал за нещо, което би могло да обезпокои хората?
— Естествено, че не — учуди се книжарят. — Нима някой твърди ли, че е така?
— Просто се чудех — отговори Валандер.
Валандер излезе от книжарницата и тръгна нагоре по хълма към полицейския участък.
Първото, което направи, щом влезе в заседателната зала и зае обичайното си място, бе да постави новите очила на носа си. В стаята цареше ведра атмосфера. Но никой не каза нищо.
— Кой липсва? — попита той.
— Сведберг — отвърна Ан-Брит. — Не знам къде е.
Едва бе завършила изречението, когато Сведберг със замах отвори вратата на заседателната зала. Валандер веднага разбра, че нещо се е случило.
— Открих госпожа Свенсон — съобщи той. — Последният клиент на Рюнфелд. Или поне така смятаме.
— Чудесно — зарадва се Валандер и усети как нетърпението му нараства.
— Помислих си, че може да е ходила в цветарницата по някакъв повод — продължи Сведберг. — Може да е търсила Рюнфелд. Взех със себе си снимката, която проявихме. Ваня Андершон си спомни по едно време, че снимка на същия мъж е стояла на масата в задната стаичка. А също и че госпожа с фамилното име Свенсон на няколко пъти е идвала в цветарницата. Веднъж купила цветя, които трябвало да бъдат доставени. Останалото беше фасул ска работа. Адресът и телефона ги имаше записани. Тя живее на „Бюабаксвеген“ в Сьовестад. Отидох дотам. Държи малка зеленчукова градина, където отглежда стоки за пазара. Взех със себе си снимката и й казах, както си беше, че според нас е използвала услугите на Йоста Рюнфелд като частен детектив. Тя незабавно потвърди.
— Добре — похвали го Валандер. — Какво още ти каза?
— Оставих я там. Беше заета, защото имаше майстори в къщата си. Помислих си, че е по-добре да подготвим заедно въпросите.
— Искам да говоря с нея още тази вечер — не се стърпя Валандер. — Нека съвещанието бъде колкото се може по-кратко.
Срещата продължи около половин час. По едно време в стаята влезе Лиса Холгершон и тихо седна на масата. Валандер докладва за пътуването си до Елмхулт. Завърши, като заяви това, което смяташе за най-важно — че не могат да изключат възможността Рюнфелд да е убил съпругата си. Щяха да изчакат копие от разследването, което е било проведено навремето. После щяха да вземат решение как да процедират по-нататък.