В седем и половина той стана, излезе от жилището си и отиде с колата до полицейския участък. Колегата му Мартинсон пристигна едновременно с него и паркира наблизо. Поздравиха се набързо в дъжда и забързаха към входа на участъка.
— Как беше екскурзията? — полюбопитства Мартинсон. — Впрочем добре дошъл!
— Баща ми остана много доволен — отвърна Валандер.
— Ами ти?
— Беше хубаво пътуване. Също и топло.
Влязоха. Ебба, която повече от трийсет години работеше на пропуска на полицейското управление в Юстад, грейна за поздрав в широка усмивка.
— Възможно ли е човек да почернее толкова в Италия през септември? — учуди се тя.
— Да — отговори Валандер. — Ако стои на слънце.
Закрачиха по коридора. Валандер си помисли, че е трябвало да купи някакъв подарък на Ебба. Подразни се от собствената си несъобразителност.
— Тук всичко е спокойно — каза Мартинсон. — Никакви по-сериозни случаи. Почти нищо всъщност.
— Надяваме се есента да е спокойна — колебливо отбеляза Валандер.
Мартинсон изчезна да донесе кафе. Валандер отвори вратата на кабинета си. Всичко си беше както го остави. Бюрото стоеше празно. Закачи си якето и открехна прозореца. В отделението за входяща поща някой бе оставил куп напомнящи бележки от Националната дирекция на полицията. Придърпа към себе си най-горната, но после я пусна недочетена на масата.
Отнасяше се за един заплетен случай на контрабанда на автомобили от Швеция към бившите социалистически страни, който се бе проточил повече от година. Освен ако не се бе случило нещо важно по време на отсъствието му, то той трябваше да продължи работата си по разследването.
Най-вероятно, когато стане време да се пенсионира, след петнайсетина години, все още ще си работи по същия случай.
Към осем и четвърт стана и се запъти към заседателната зала. В осем и половина всички служители от Криминалния отдел на полицията в Юстад се събираха, за да обсъдят задачите си за предстоящата седмица. Валандер обиколи залата и се поздрави с колегите си, които единодушно се възхитиха от слънчевия му загар. После седна на мястото си. Настроението беше обичайното за понеделник сутрин и за есента: сиво, уморено, всички бяха малко отнесени. Тъй като новата им шефка Лиса Холгершон беше в Стокхолм, срещата ръководеше Хансон. Мартинсон имаше право. През седмицата, в която Валандер бе отсъствал, не се беше случило кой знае какво.
— Предполагам, ще трябва да се върна към моята контрабанда на коли — рече Валандер, без да крие неохотата си.
— Освен ако не предпочиташ да се заемеш с един взлом — отвърна Хансон окуражително. — В една цветарница.
Валандер го изгледа изненадано.
— Взлом в цветарница ли? Какво са откраднали? Лалета?
— Нищо, доколкото можахме да разберем — отговори Сведберг, като се почеса по оплешивялото теме.
В същия миг вратата се отвори и Ан-Брит Хьоглунд връхлетя вътре. Тъй като съпругът й монтьор, изглежда, винаги беше в командировка в някоя далечна страна, чието име никой не бе и чувал, тя сама трябваше да се справя с отглеждането на двете им деца. Утрините й бяха хаотични и тя честичко закъсняваше за съвещанията. Ан-Брит работеше в полицията на Юстад вече малко повече от година. Беше най-младият служител на Криминалния отдел. Отначало някои от по-възрастните полицаи, измежду които Сведберг и Хансон, открито показваха недоволството си, че имат жена за колега. Но Валандер отрано прозря, че тя има дарба за полицейската работа, и я взе под крилото си. Вече никой не коментираше честите й закъснения, поне не и когато той бе наблизо. Тя седна на масата и весело кимна на Валандер, приятно изненадана, че вече се е върнал от отпуска.
— Говорим за цветарницата — продължи Хансон, щом тя седна. — Сметнахме, че Курт би могъл да хвърли едно око.
— Влизането с взлом е станало миналия четвъртък през нощта — обясни тя. — Продавачката, дето работи там, го установила, когато отишла на работа в петък сутринта. Крадците са се вмъкнали през един прозорец откъм задната страна на сградата.
— Какво е било откраднато? — попита Валандер.
— Нищо.
Валандер се намръщи.
— Какво означава това? Нищо?
Ан-Брит сви рамене.
— Нищо значи нищо.
— На пода имаше петна от кръв — додаде Сведберг. — А собственикът е заминал.
— Цялата история звучи много странно — отбеляза Валандер. — Дали си заслужава да й отделяме толкова много време?