— Не — отвърна тя. — Нищо. А в интерес на истината, много мислих по този въпрос.
Валандер погледна колегите си и стана.
— В такъв случай няма повече да ви безпокоим — каза. — И нищо от това, което казахте, няма да излезе наяве. Имате думата ми.
— Благодаря ви за това — отвърна тя. — Не бих искала да загубя клиентелата си.
Сбогуваха се на прага. Тя затвори вратата, преди още да са стигнали до улицата.
— Какво искаше да каже с последното? — попита Валандер. — Че се страхува да не си загуби клиентелата?
— Хората в провинцията са консервативни — обясни Ан-Брит. — Хомосексуалността за мнозина все още е нещо гнусно. Мисля, че тя има всички основания на света да не иска това да се разчуе.
Седнаха в колата. Валандер си помисли, че скоро ще завали.
— И докъде ни доведе това? — попита Сведберг.
Валандер даде единствения възможен отговор.
— Доникъде. Ни напред, ни назад — отвърна. — Истината за разследването на тези две убийства, е следната. Нищо не знаем със сигурност. Разполагаме с няколко неясни улики, но нито една истинска следа, по която да тръгнем. Не разполагаме с нищо.
Седяха смълчани в колата. Валандер за момент се почувства виновен. Сякаш бе забил нож в гърба на цялото разследване. И все пак знаеше, че е казал истината.
Не разполагаха с нищо, за което да се заловят.
Абсолютно с нищо.
21
През тази нощ Валандер сънува.
Беше се върнал в Рим. С баща му вървяха по една улица. Лятото внезапно бе свършило и бе настанала есен, римска есен. Разговаряха за нещо, но не си спомняше за какво. Изведнъж баща му изчезна. Случи се така, изведнъж. В един момент бе редом с него, в следващия го нямаше, погълнат от човешкото множество по улицата.
Събуди се рязко. В среднощната тишина посланието на съня бе повече от ясно. Скърбеше за баща си, за това, че никога няма да довършат разговора, който бяха започнали. Не жалеше мъртвия си баща, не можеше. Оплакваше себе си, задето беше останал.
Не успя да заспи отново. Освен това щеше да става рано.
Когато предишната вечер се върна в участъка след посещението при Мария Свенсон в Сьовестад, там го очакваше съобщение, че има запазено място за полета в седем часа от летище „Стуруп“. След прекачване на „Арланда“ щеше да пристигне в Йостерсунд в 9:50 часа. Прегледа плана на пътуването и осъзна, че може да избира между това да прекара съботната вечер в Йостерсунд или в Йевле. Осигурена му бе кола на летището на остров Фрьосьон. После сам можеше да реши къде да пренощува. Загледа се в картата на Швеция, която висеше на стената, редом до една по-голяма карта на Сконе. Това го наведе на една идея. Отиде в кабинета си и се обади на Линда. За пръв път насреща му се обади телефонен секретар. Записа съобщението си: ще може ли да вземе влака до Йевле, пътуване, което едва ли отнема повече от два часа и нещо, и после да прекара нощта там. Потърси Сведберг и накрая го откри във фитнес залата, долу в мазето. Той имаше обичай в петък вечер да ползва сауната сам-самичък. Помоли го за услуга — да резервира две стаи в хубав хотел в Йевле за събота вечер. На следващия ден щеше да му се обади на мобилния телефон.
След това се прибра у дома. И когато заспа, го споходи сънят за баща му и римската есен.
В шест часа поръчаното такси стоеше и го чакаше долу. На „Стуруп“ взе билетите. Понеже беше събота сутрин, самолетът до Стокхолм бе едва наполовина пълен. Малко по-късно самолетът до Йостерсунд излетя по разписание. Валандер никога не беше ходил там. Рядко ходеше по на север от Стокхолм. Бе очаквал с нетърпение пътуването. Най-малкото така увеличи дистанцията между себе си и кошмара от изминалата нощ.
Утрото в Йостерсунд бе мразовито. Пилотът съобщи, че температурата е един градус над нулата. Студът се усеща другояче, си каза той, докато вървеше към сградата на летището. Няма го уханието на глина. Докато шофираше по моста от Фрьосьон, си помисли, че гледката е красива. Градът се бе сгушил край бреговете на езерото Стуршьон. Пое в южна посока и усещането, че седи в чужда кола и кара през непознатия пейзаж, бе освобождаващо.
В единайсет и половина пристигна в Свенставик. Докато пътуваше, Сведберг му се обади, за да му каже името на човека, с когото трябва да се свърже — Роберт Меландер. Той бил представителят на църковното настоятелство, с когото контактувал адвокат Бюрман. Меландер живееше в червена къща, разположена до старото кметство в Свенставик. Валандер паркира колата пред супермаркета в центъра на градчето. Трябваше му известно време, докато осъзнае, че старото кметство се намира от другата страна на новопостроения бизнес център. Остави колата и се разходи дотам. Беше облачно, но не валеше. Влезе в двора на къщата на Меландер. Едно норвежко лосово куче стоеше вързано с верига до колибата си. Входната врата беше отворена. Валандер почука. Никой не отговори. Стори му се, че чу звуци от другата страна на къщата. Заобиколи зад ъгъла на добре поддържаната дървена къща. Парцелът беше голям. Имаше лехи с картофи и храсти френско грозде. Изненада се, че расте толкова далеч на север. От задната страна на къщата, мъж с ботуши окастряше с трион клоните на положено на земята дърво. Щом видя Валандер, веднага преустанови работата си и разкърши гръб. Мъжът бе на годините на Валандер. Усмихна се и остави триона.