— Подозирам, че сте вие — посрещна го, като протегна ръка. — Полицаят от Юстад.
Наречието му е много изразително, помисли си Валандер, когато поздрави.
— Кога тръгнахте? — попита Меландер. — Снощи ли?
— Самолетът излетя в седем часа — отвърна Валандер. — Тази сутрин.
— Само като си помислиш колко бързо стават нещата! — отбеляза Меландер. — Бях в Малмьо някъде през шейсетте години. Въобразявах се, че няма да е лошо, ако сменя въздуха. А имаше и работа в голямата корабостроителница.
— „Кокумс“ — уточни Валандер. — Тя вече не съществува.
— Вече нищо не е същото — философски обобщи Меландер. — Тогава пътуването дотам отнемаше четири дни с кола.
— Но не сте останали — каза Валандер.
— Не — отвърна Меландер весело. — Хубаво е там на юг, красиво. Ала не е за мен. Ако ще пътувам някъде, то ще бъде на север. Не на юг. Та вие дори и сняг си нямате там, така поне казват.
— Случва се от време на време — отговори Валандер. — Завали ли, няма спиране.
— Вътре ни чака нещо за хапване — продължи Меландер. — Жена ми работи в поликлиниката. Но ни е приготвила нещо.
— Много е красиво тук — вметна Валандер.
— Да, така е — съгласи се Меландер. — И красотата трае. Година след година.
Седнаха на масата в кухнята. Валандер яде до насита. Храната беше изобилна. Освен това Меландер се оказа сладкодумен разказвач. Ако Валандер бе разбрал правилно, той си изкарваше прехраната, като съчетаваше множество различни професии. През зимата дори водеше курс по народни танци. Едва на кафето Валандер заговори за работата, която го бе довела.
— Естествено, и за нас дойде изненадващо — сподели Меландер. — Сто хиляди крони са много пари. Особено когато са дарени от непознат.
— Значи никой не знае кой е бил Холгер Ериксон?
— Напълно непознат е. Търговец на коли от Сконе, който бил убит. Много странна работа! Ние, дето се занимаваме с църквата, започнахме да разпитваме. Погрижихме се вестниците да публикуват обява, където се споменава името му. Вестниците писаха, че търсим информация. Но никой не се обади.
Валандер се бе сетил да вземе със себе си снимка на Ериксон — бяха я намерили в чекмеджетата на писалището му. Меландер изучаваше снимката, докато тъпчеше лулата си. Запали я, без да изпуска снимката от поглед. У Валандер се породи надежда. Ала Меландер най-сетне поклати глава.
— Човекът си остава непознат — заключи той. — Добър физиономист съм. Него не съм го виждал. Може би някой друг ще го познае, като го види, но не и аз.
— Бих искал да ви кажа още две имена — настояваше Валандер. — Едното е Йоста Рюнфелд. Това име говори ли ви нещо?
Събеседникът му се замисли. Този път за кратко.
— Рюнфелд не е тукашно име — отбеляза. — Прилича ми на измислено име или псевдоним.
— Харалд Бергрен — произнесе Валандер. — Още едно име.
Лулата на Меландер бе угаснала. Той я остави на масата.
— Може би — каза. — Нека да завъртя един телефон.
В широката ниша при прозореца имаше телефон. Валандер усети нарастваща възбуда. Това, което най-много желаеше, бе да може да установи самоличността на мъжа, който си бе водил дневника в Конго.
Меландер разговаряше с човек на име Ниле.
— Имам си гостенин от Сконе — каза по телефона. — Един човек, който се казва Курт и е полицай. Пита за някой си, дето се казва Харалд Бергрен. Жив човек с това име нямаме в Свенставик. Но нямаше ли един покойник в гробището?