Валандер посърна. Ала не напълно. Дори и един мъртъв Харалд Бергрен би могъл да им е от полза.
Меландер слушаше какво му отговарят. Преди да затвори, се поинтересува от здравето на човек на име Артур, който бе претърпял някаква злополука. Валандер се досети, че здравословното му състояние явно е без промяна. Меландер се върна на кухненската маса.
— Ниле Енман се грижи за гробището — каза. — А там има камък с името Харалд Бергрен. Но Ниле е млад. А онзи, дето отговаряше за гробището преди него, сега вече и той лежи там. Можем да отскочим дотам и да погледнем.
Валандер стана. Меландер се учуди от бързината, с която се движеше.
— Някой каза веднъж, че хората от Сконе са флегматични. Това май не се отнася за вас.
— Имам си своите лоши навици — отвърна Валандер.
Тръгнаха пеш сред чистия есенен въздух. Меландер поздравяваше всички, които срещаха. Стигнаха до гробището.
— Би трябвало да е погребан ето там, до гората — осведоми го Меландер.
Валандер го последва между гробовете и се замисли за съня от миналата нощ. Фактът, че баща му е мъртъв, изведнъж му се стори нереален. Все едно не се е случвало.
Меландер се спря и посочи. Камъкът бе изправен, с позлатени инкрустации. Валандер прочете надписа и мигом разбра, че тук няма да намери нищо. Мъжът на име Харалд Бергрен, който лежеше погребан под краката му, бе починал още през 1949-а. Меландер видя реакцията му.
— Не е ли той?
— Не — отвърна Валандер. — Със сигурност не е той. Човекът, когото издирвам, е бил жив поне до 1963-та.
— Човек, когото издирвате — заключи Меландер. — Та човекът, дето полицията го издирва, е извършил престъпление?
— Не знам — отговори Валандер. — Освен това е много сложно за обяснение. Често полицията издирва хора, които не са извършили нищо незаконно.
— Тогава напразно сте били път до тук — рече Меландер. — Получихме солидно дарение за църквата. Не знаем защо обаче. Нито пък знаем кой е този Ериксон.
— Трябва да има обяснение — уточни Валандер.
— Искате ли да разгледате църквата? — внезапно попита Меландер, сякаш искаше да окуражи Валандер.
Той кимна.
— Прекрасна е — похвали я Меландер. — Там се венчахме.
Отидоха до храма и влязоха в църковната зала. Валандер забеляза, че портата не беше заключена. Светлината падаше на снопове през страничните прозорци.
— Красиво е — потвърди Валандер.
— Но ми се струва, че не сте особено религиозен — рече Меландер и се усмихна.
Валандер не отговори нищо. Седна на една от дървените пейки. Меландер остана прав на централната пътека. Валандер търсеше в съзнанието си път, по който да продължи. Отговор имаше, знаеше го. Холгер Ериксон не би направил дарение на църквата в Свенставик без причина. Основателна причина.
— Холгер Ериксон е съчинявал стихове — поясни Валандер. — Бил е това, което обикновено наричат местен поет.
— И ние си имаме такива — заяви Меландер. — Честно казано, писанията им невинаги са особено добри.
— Също така е обичал да наблюдава птиците — продължи Валандер. — Нощем стоял и търсел да зърне прелетни птици, отправили се на юг. Не е можел да ги види, но е знаел, че са там, над главата му. Навярно човек може да чуе плясъка на хиляди криле?
— Познавам неколцина, дето имат гълъбарници — допълни Меландер. — Орнитолог обаче сме имали един-единствен.
— Имали сте? — учуди се Валандер.
Меландер седна на пейката от другата страна на централната пътека.
— Беше странна история — каза. — История без край.
Засмя се.
— Почти като вашата. И вашата история си няма завършек.
— Е, ние ще намерим извършителя — категоричен бе Валандер. — Обикновено го правим. Що за история е това?
— Една полякиня пристигна тук някъде към средата на шейсетте — поде Меландер. — Никой не знаеше откъде е дошла. Работеше в пансиона. Взе си стая под наем. Странеше от хората. Макар че много бързо научи шведски, нямаше никакви приятели. После си купи къща. В посока към Свег. По онова време бях доста млад. Толкова млад, че често си мислех, че е красива. Нищо, че странеше от хората. И тя се интересуваше от птици. В пощата казаха, че получавала писма и картички от цяла Швеция. Пощенски картички с данни за бухали, на които са сложени халки и бог знае какво. Тя самата също пишеше купища картички и писма. Изпращаше най-много поща след общината. В магазина трябваше допълнително да поръчват картички заради нея. Не я беше грижа какво е изобразено на тях. Изкупуваше картички, залежали другаде.