— Никой не е застрахован — подхвърли Валандер.
Сбогуваха се.
— Ако дойдете на юг, непременно се обадете — каза Валандер.
Меландер се засмя. Лулата му бе угаснала.
— Моите пътища водят най-вече на север. Но човек никога не знае.
— Ще съм ви благодарен, ако се обадите — рече Валандер накрая. — Ако тук се случи нещо, което да обяснява защо Холгер Ериксон е дарил пари на църквата.
— Странно е — поясни Меландер. — Ако е виждал църквата, човек би могъл да го разбере. Тя е толкова красива.
— Имате право — съгласи се Валандер. — Ако е бил тук, човек би могъл да го разбере.
— Може би някога е минал от тук? Без никой да разбере?
— Може би само определени хора — отвърна Валандер.
Меландер се вгледа в него.
— Имате нещо наум? — подхвърли.
— Да — потвърди Валандер. — Ала не знам какво точно.
Ръкуваха се. Валандер се качи в колата и потегли. В огледалото за обратно виждане Меландер стоеше и гледаше след него.
Шофира през безкрайни гори.
Когато пристигна в Йевле, вече се беше мръкнало. Намери хотела, чието име му бе дал Сведберг. Когато попита на рецепцията, го осведомиха, че Линда вече е пристигнала.
Въпреки че беше събота вечер, намериха едно тихо и спокойно ресторантче, където нямаше много клиенти. Радваше се, че Линда реши да дойде. Тъй като и двамата се намираха на непознато място, Валандер реши да сподели с нея идеите си за бъдещето.
Първо говориха за баща му и неин дядо, който вече го нямаше.
— Често съм се чудил на добрите ви отношения — започна Валандер. — Може би чисто и просто съм завиждал? Виждах ви двамата заедно и между вас имаше нещо, което си спомнях от собственото си детство и което после изчезна без следа.
— Може би е било добре да има едно поколение помежду ви — каза Линда. — Не е необичайно бабите и дядовците да се разбират по-добре с внуците си, отколкото децата с родителите си.
— Откъде знаеш?
— От собствен опит. Имам и приятели, които твърдят същото.
— Въпреки това винаги съм имал усещането, че пропастта помежду ни е излишна — продължи Валандер. — Така и не разбрах защо той не можа да приеме, че станах полицай. Поне да ми беше обяснил. Или да бе предложил алтернатива. Така и не го направи.
— Дядо си беше особняк — рече тя. — И с променливи настроения. А ти какво би казал, ако аз изведнъж дойда и съвсем сериозно ти заявя, че смятам да стана полицай?
Валандер се разсмя.
— Честно казано, не знам какво бих си помислил. И по-рано сме зачеквали темата.
След вечеря се прибраха в хотела. Термометърът до един железарски магазин показваше, че е два градуса под нулата. Седнаха във фоайето. Хотелът имаше малко гости, така че бяха сами. Валандер предпазливо започна да я разпитва как вървят нещата с актьорските й амбиции. Веднага забеляза, че хич не й се говори за това. Не и в този момент. Остави темата, но се разтревожи. За няколко години Линда многократно бе сменяла посоката и интересите си. Това, което държеше Валандер нащрек, бяха бързите обрати, които го оставяха с впечатлението, че са напълно необмислени.
Линда си наля чай от един термос и ненадейно го попита защо в Швеция се живее толкова трудно.
— Понякога си мисля, че има нещо общо с това, че престанахме да си кърпим чорапите — отбеляза Валандер.
Тя го изгледа недоумяващо.
— Говоря сериозно — продължи той. — Когато растях, Швеция беше страна, в която хората си изкърпваха чорапите. Даже се научих как да го правя в училище. И след това един ден това свърши. Скъсаните чорапи се изхвърляха. Никой вече не си наплиташе скъсаните, ръчно плетени чорапи. Цялото общество се промени из основи. Хабенето и хвърлянето станаха единственото правило, което наистина важи за всички. Е, имаше и такива, които упорстваха и продължаваха да си кърпят чорапите. Ала те нито се виждаха, нито се чуваха. Докато се отнасяше само за чорапите ни, тази промяна не беше от голямо значение, но много бързо се разпространи. Накрая се превърна в невидим, вездесъщ морал. Смятам, че това промени гледището ни за добро и зло, какво е позволено да причиниш на околните и какво не е. Всичко е станало толкова по-жестоко. Все повече хора, най-вече тези като теб, младите, се чувстват ненужни или нежелани в собствената си страна. И как реагират те? С агресия и презрение. Впрочем най-плашещото според мен е, че се намираме едва в началната фаза и нещата тепърва ще се влошават. Сега расте ново поколение, деца, които са по-млади от теб, и те ще реагират с още по-голямо насилие. Няма да си спомнят, че е имало време, когато всички сме си кърпели чорапите. Когато не сме изхабявали и не сме захвърляли нито чорапите, нито хората.