Валандер не се сещаше какво повече да каже, макар да му беше ясно, че тя очаква продължение.
— Може би не се изразявам много ясно — рече той.
— Така е — потвърди тя. — Но въпреки това ми се струва, че знам какво се опитваш да кажеш.
— Възможно е и аз да разсъждавам погрешно. Навярно всяко време изглежда по-лошо от предишното?
— Никога не съм чувала дядо да казва нещо такова.
Валандер поклати глава.
— Той живееше в свой собствен свят. Рисуваше картините си, където имаше власт над хода на слънцето. То неизменно виси на едно и също място, над пъна, със или без глухар, вече почти половин век. Понякога ми се струваше, че не знае какво се случва извън къщата. Беше начертал невидима стена от терпентин около себе си.
— Грешиш — възрази тя. — Той знаеше много.
— В такъв случай го е криел от мен.
— Понякога той дори пишеше стихове.
Валандер я изгледа недоверчиво.
— Нима е съчинявал стихотворения?
— Веднъж ми показа няколко. Сигурно после ги е изгорил. Обаче пишеше стихове.
— Ти също ли пишеш поезия? — попита Валандер.
— Може би — отвърна тя. — Не знам дали е поезия, но понякога пиша. За самата себе си. Ти не го ли правиш?
— Не — отговори Валандер. — Никога. Аз живея в свят на калпаво написани полицейски рапорти и съдебномедицински експертизи, пълни с нелицеприятни подробности. А пък да не говорим за всички писма, дето ги пращат от Дирекцията на полицията.
Тя смени темата толкова бързо, че впоследствие се зачуди дали не го е планирала предварително.
— Как е Байба?
— Благодаря, добре е. Как вървят нещата между нас обаче не зная. Надявам се, че ще дойде и ще поиска да заживее тук.
— Какво ще прави тя в Швеция?
— Ще живее с мен — заяви Валандер изненадано.
Линда бавно поклати глава.
— Защо мислиш, че няма да го направи?
— Не се засягай — каза тя. — Надявам се да осъзнаваш, че си човек, с когото трудно се живее под един покрив.
— Защо?
— Помисли за мама. Как смяташ — защо пожела да започне наново?
Валандер не отговори. Почувства се като жертва на огромна несправедливост.
— Ето че се ядоса — отбеляза тя.
— Не — отговори той. — Не съм се ядосал.
— Как тогава се чувстваш?
— Не знам. Много съм уморен.
Тя се премести от стола и седна до него на канапето.
— Това не означава, че не те обичам — каза тя. — Става въпрос за това, че се превръщам във възрастен. Разговорите ни ще стават различни.
Той кимна.
— Може би още не съм свикнал — отвърна. — Това ще да е.
Разговорът замря и те изгледаха един филм по телевизията. Линда трябваше да се върне в Стокхолм рано на следващия ден. На Валандер му се стори, че е зърнал частица от това, което им предстоеше. Щяха да се срещат, когато и двамата имаха време. Освен това от сега нататък тя щеше да казва онова, което действително мисли.
Малко преди един си пожелаха „лека нощ“ в коридора на хотела.
След това Валандер дълго лежа, опитвайки се да реши дали е загубил, или спечелил нещо. Детето го нямаше. Линда беше пораснала.
В седем часа се срещнаха за закуска в трапезарията.
После той я изпрати по краткия път до гарата. Докато стояха на перона и чакаха влака, движещ се с няколко минути закъснение, тя внезапно се разплака. Валандер стърчеше, без да знае какво да стори. Само допреди миг не даваше никакви признаци, че е разстроена.
— Какво има? — попита той. — Случило ли се е нещо?
— Липсва ми дядо — отвърна тя. — Сънувам го всяка нощ.
Валандер я прегърна.
— И аз също.
Влакът пристигна. Той чака на перона, докато замина. На гарата съвсем опустя. За миг се почувства като забравен и загубен, напълно безсилен.
Запита се дали силите му щяха да му стигнат.