22
Когато се върна в хотела, го чакаше съобщение. Беше от Роберт Меландер от Свенставик. Качи се в стаята си и набра номера. Вдигна съпругата на Меландер. Валандер се представи и не пропусна да й благодари за вкусния обяд, с който го бяха гостили предишния ден. После самият Меландер дойде на телефона.
— Цяла нощ съм си мислил — каза. — За какво ли не. Обадих се и на стария пощальон. Туре Емануелсон му е името. Потвърди, че Криста Хаберман редовно е получавала купища картички от Сконе. От Фалстербу, доколкото можа да си спомни. Не знам дали това е от значение. Ала си рекох за всеки случай да ви кажа. Получавала е огромна поща, свързана с птици.
— Как разбрахте къде съм отседнал? — учуди се Валандер.
— Обадих се в полицията в Юстад и попитах — отвърна Меландер. — Не беше трудно.
— Сканьор и Фалстербу са известни места, където любителите се събират да наблюдават птиците. Това е единственото логично обяснение защо е получавала толкова много картички оттам. Благодаря ви, задето си направихте труда да ми се обадите.
— Просто не спирам да си блъскам главата — продължи Меландер. — Защо онзи търговец на коли ще дарява пари на нашата църква?
— Рано или късно ще разберем отговора — обясни Валандер. — Ала това може да отнеме време. Както и да е, благодаря, че се обадихте.
След като разговорът приключи, Валандер остана седнал на стола. Още нямаше осем часа. Замисли се за внезапния пристъп на безсилие, който изпита на гарата. Чувството, че е в подножието на нещо непреодолимо. Замисли се и за снощния си разговор с Линда. Но най-вече мислеше за казаното от Меландер и това, което му предстоеше от тук нататък. Беше в Йевле заради конкретна задача. Оставаха шест часа до полета му. Колата под наем щеше да върне на летище „Арланда“. Взе някои книжа от пластмасовата папка в чантата му. Ан-Брит Хьоглунд бе написала, че като начало може да установи контакт с полицейски инспектор на име Стен Венгрен. В неделя щеше да си е у дома и да очаква обаждането на Валандер. По-нататък бе записала името на човека, публикувал обявите в легионерското списание. Казваше се Юан Екберг и адресът му беше в предградието Брюнес. Валандер застана до прозореца. Времето беше много мрачно. Валеше студен есенен дъжд. Зачуди се дали няма да обърне на сняг. И дали колата има зимни гуми. Но най-вече мислеше какво му предстои да свърши в Йевле. Струваше му се, че всяка измината крачка все повече и повече го отдалечава от същината, чийто център, макар и да не му беше известен, трябваше да съществува все някъде.
Докато стоеше до прозореца, отново го обзе усещането, че нещо му се изплъзва, че погрешно е разбрал или разтълкувал основен детайл в картината на престъпленията. Всичко се свеждаше до едни и същи въпроси. Защо тази демонстративна жестокост? Какво иска да ни каже убиецът? Неговият език. Шифърът, който още не бе успял да разгадае.
Разтърси глава, прозя се и си опакова багажа. Тъй като не знаеше за какво да говори със Стен Венгрен, реши да отиде направо при Юан Екберг. Ако не друго, то навярно би могъл да надникне в тъмния свят, където войници се предлагат за продан на онзи, който плаща най-много. Взе чантата и напусна стаята. Плати сметката на рецепцията и помоли да го упътят как да стигне до „Сьодра Фалтшерсгатан“ в Брюнес. После слезе с асансьора до подземия гараж. Когато се качи в колата, безсилието отново го обзе. Остана да седи, без да пали двигателя. Дали не се разболява? Не му беше зле, дори не беше и особено уморен.
Досети се, че е свързано с баща му. Беше реакция към всичко, което се случи. Може би това бе част от скръбта. Да се опита да се приспособи към един нов живот, който се е променил по драматичен начин.
Нямаше друго обяснение. Линда си имаше неин начин. Той посрещна кончината на баща си с непрестанни пристъпи на безсилие.
Запали двигателя и изкара колата от гаража. Рецепционистът му описа пътя много точно. При все това Валандер се загуби почти моментално. Типично за неделя, градът беше пуст. Имаше чувството, че блуждае из лабиринт. Трябваха му двайсет минути да намери верния път. Часът бе вече девет и половина. Спря пред един блок в онова, което според него бе старият квартал на Брюнес. Запита се дали наемните войници си поспиват до късно в неделя сутрин. А също и дали Юан Екберг изобщо е наемен войник. Това, че публикува обяви в „Терминатор“, не значи непременно, че е бил на военна служба.
Валандер седеше в колата и наблюдаваше блока. Дъждът се лееше. Октомври е месецът на безутешността. Всичко посивява. Цветовете на есента избледняват.