— Това едва ли е незаконно. Публикувам и в „Битка и оцеляване“ и „Войник на съдбата“.
— Не твърдя обратното. Разговорът ни ще протече значително по-бързо, ако отговаряте на моите въпроси, вместо да задавате ваши.
Екберг седна и запали цигара. Валандер забеляза, че тези, които пуши, са без филтър. Запали цигарата с бензинова запалка, каквато Валандер като че бе виждал в старите филми. Запита се дали Юан Екберг не живее изцяло в друга епоха.
— Шведските наемници — повтори Валандер. — Кога е започнало всичко? С войната в Конго в началото на шейсетте години?
— Малко по-рано — отвърна Екберг.
— Кога?
— Можем да опитаме с Трийсетгодишната война.
Валандер се запита дали Екберг не го взима на подбив. Сетне осъзна, че външният му вид и фактът, че изглежда вманиачен в петдесетте години, не бива да го подвеждат. Щом съществуваха страстни изследователи на орхидеите, то Екберг спокойно може да бъде човек, комуто е известно почти всичко за наемните войници. От ученическите си години Валандер имаше неясен спомен, че в Трийсетгодишната война една срещу друга са се сражавали армии, съставени от войници, които са воювали срещу заплащане.
— Нека се задоволим с периода след Втората световна война — предложи Валандер.
— Тогава ще започна от нея. Имало е шведи, които са се записвали доброволци във всички воюващи армии. Имало е шведи в немска униформа, в съветска, в японска, американска, английска и италианска.
— Аз пък си въобразявах, че да се запишеш доброволец не е същото като да си наемен войник.
— Говоря за готовността за битка — поясни Екберг. — Винаги е имало шведи, които са били готови да нарамят оръжие.
Валандер долови безпомощният ентусиазъм, който обикновено бележеше хората с изкривени представи за Велика Швеция. Бързо обходи с поглед стените, за да види дали не е пропуснал някакви нацистки символи, но не забеляза такива.
— Да зарежем доброволците — продължи. — Наемници. Хора, който продават услугите си.
— Чуждестранният легион — каза Екберг. — Това е класическата стартова точка. В него винаги е имало шведи. Мнозина са оставили костите си в пустошта.
— Конго — уточни Валандер. — Тогава започва нещо друго. Вярно ли е?
— Не е имало много шведи там. Неколцина обаче са се сражавали през цялата война на страната на Катанга.
— Кои са били те?
Екберг учудено го изгледа.
— Имена ли търсите?
— Все още не. Искам да знам какъв тип хора са били.
— Бивши военнослужещи. Хора, жадни за приключения. Други, които са били убедени в справедливостта на каузата. Някой и друг полицай, уволнен от служба.
— Убедени в какво?
— Борбата срещу комунизма.
— Та те са убивали невинни африканци?
Екберг отново застана нащрек.
— Не съм длъжен да отговарям на въпроси относно политически си възгледи. Знам си правата.
— Не целя да разбера възгледите ви. Искам да знам кои са били. И защо са ставали наемници.
Екберг го наблюдаваше със зоркия си поглед.
— Защо ви е да го знаете? — попита.
— Да кажем, че това е единственият ми въпрос. И държа да получа отговор.
Валандер нямаше какво да губи и заговори без заобикалки.
— Възможно е някой, с минало сред шведските наемници, да е свързан поне с едно от убийствата. Затова задавам въпросите. Затова и вашите отговори могат да се окажат от огромно значение.
Екберг кимна. Беше разбрал.
— Искате ли нещо за пиене? — предложи.
— Какво например?
— Уиски? Бира?
Валандер съзнаваше, че часът е едва десет сутринта. Поклати глава. Макар всъщност да нямаше нищо против една бира.
— Ще се въздържа — каза.
Екберг се изправи и след момент се върна с чаша уиски.
— Какво работите? — попита Валандер.
Отговорът го изненада. Не знаеше какво бе очаквал. Ала не и това, което каза Екберг.
— Имам консултантска фирма, която се занимава с управление на човешки ресурси. Специализирал съм се в разработването на методи за разрешаване на конфликти.
— Звучи интересно — вметна Валандер. Все още не беше сигурен дали Екберг не си прави шега с него.