— Историята е особена — намеси се Ан-Брит Хьоглунд. — А дали си заслужава отделеното време, това не мога да кажа.
Валандер бързо премисли и реши, че поне няма да се налага веднага да се зарови в безнадеждното разследване за контрабандния износ. Щеше да си отпусне един ден да привикне с факта, че вече не е в Рим.
— Всъщност бих могъл да хвърля един поглед — предложи той.
— Аз се занимавам със случая — каза Ан-Брит. — Цветарницата се намира в центъра на града.
Заседанието приключи. Дъждът продължаваше да вали. Валандер отиде да си вземе якето. Потеглиха с колата му към центъра.
— Как беше пътуването? — попита тя, когато спряха на червения светофар пред болницата.
— Видях Сикстинската капела — отвърна Валандер, зазяпан в дъжда. — И доживях баща ми да е в добро настроение през цялата дълга седмица.
— Изглежда, е било хубаво пътуване — отбеляза тя.
Светофарът светна зелено и те продължиха. Тя го направляваше, понеже той не бе сигурен къде точно се намира цветарницата.
— Е, как са нещата тук? — попита Валандер.
— За една седмица нищо не може да се промени — обясни тя. — Беше спокойно.
— А новата шефка?
— В Стокхолм е да обсъждат новите предложения за съкращения. Според мен ще излезе добра. Добра поне колкото беше Бьорк.
Валандер я стрелна с поглед.
— Никога не съм мислил, че го харесваш.
— Правеше каквото може и доколкото силите му позволяваха. Какво повече да иска човек?
— Нищо — съгласи се Валандер. — Абсолютно нищо.
Спряха на „Вестта Валгатан“, на ъгъла с „Потмакаргренд“. Цветарницата се наричаше „Симбия“. Силният вятър люлееше табелката с името. Останаха в колата. Ан-Брит Хьоглунд му подаде няколко документа в пластмасов джоб. Докато я слушаше, Валандер ги прегледа.
— Собственикът на цветарницата се казва Йоста Рюнфелд. Заминал е. Продавачката отишла в магазина малко преди девет часа, в петък сутринта. Открила, че един прозорец от задната страна на магазина е счупен. Парченца стъкло били пръснати отвън на земята и вътре, при прозореца. На пода в магазина имало следи от кръв. Като че ли нищо не е било откраднато. Не държали пари в магазина нощно време. Позвънила в полицията в девет и три минути. Малко след десет бях там. Всичко бе точно, както го беше описала. Счупен прозорец. Петна от кръв по пода. Нищо откраднато. Цялата работа беше малко странна.
Валандер се замисли.
— Нито едно-единствено цвете ли? — попита той.
— Така твърди продавачката.
— Може ли някой да помни колко точно цветя е имало във всяка ваза?
Подаде й обратно книжата, които му бе дала.
— Можем да я попитаме — рече Ан-Брит Хьоглунд. — Магазинът е отворен.
Щом Валандер отвори вратата, иззвъня старомодно звънче. Ароматите във вътрешността на магазина му напомниха за градините на Рим. Нямаше клиенти. От една вътрешна стая излезе жена около петдесетте. Кимна им, щом ги зърна.
— Доведох с мен един колега — каза Ан-Брит Хьоглунд.
Валандер поздрави и й се представи.
— Чела съм за вас във вестниците — каза жената.
— Надявам се, че не е било нещо лошо — подхвърли Валандер.
— О, не — възкликна жената. — Само хвалебствия.
В книжата, които Ан-Брит Хьоглунд му даде да чете в колата, пишеше, че жената, която работи в магазина, се казва Ваня Андершон и е на петдесет и три години.
Валандер бавно обходи магазина. Стар, дълбоко вкоренен навик го караше да внимава къде стъпва. Влажният цветен аромат продължаваше да го изпълва със спомени. Влезе зад щанда и спря пред задната врата, чиято горна половина се състоеше от остъклен прозорец. Маджунът беше пресен. От тук бе проникнал крадецът или крадците. Валандер огледа пода, който се състоеше от захванати една за друга пластмасови плоскости.
— Предполагам, че кръвта е била тук — рече той.
— Не — отвърна Ан-Брит Хьоглунд. — Петната от кръв бяха в склада отзад.
Валандер учудено смръщи чело. Последва я при цветята в склада. Ан-Брит Хьоглунд застана по средата на помещението.
— Тук — каза тя. — Точно тук.
— И при счупения прозорец нямаше нищо?
— Нищо. Сега разбираш ли защо цялата работа ми се струва странна? Защо има кръв тук? Но няма при прозореца? Ако допуснем, че онзи, който е счупил стъклото, се е порязал.