Екберг остави снимката и лупата.
— Разбира се, че знам кой е Харалд Бергрен — отговори.
Валандер подскочи на стола. Не знаеше какъв отговор е очаквал, но определено не и този.
— Къде е той сега?
— Мъртъв е. Умря преди седем години.
Това бе възможност, която Валандер вече бе разглеждал. Въпреки това изпита разочарование, задето се бе случило преди толкова време.
— Какво е станало?
— Самоуби се. Нещо, което не е рядкост сред хората с голям кураж. Които са имали опит при боеве в тежки условия.
— Защо се е самоубил?
Екберг сви рамене.
— Смятам, че му беше дошло до гуша.
— До гуша от какво?
— От какво му е дошло до гуша на човек, когато отнеме живота си? От самия живот. Скуката. Умората, която те обзема, когато видиш лицето си в огледалото всяка сутрин.
— Какво се случи?
— Живееше в Солентуна, северно от Стокхолм. Една неделна сутрин пъхнал пистолета в джоба си и се качил на автобуса до последната спирка. Там отишъл в гората и се застрелял.
— Откъде знаете всичко това?
— Знам го. И това означава, че той едва ли има нещо общо с убийствата в Сконе. Освен ако не е възкръснал. Или е заложил мина, която чак сега се е взривила?
Валандер бе оставил дневника в Сконе. Може би беше грешка.
— Харалд Бергрен си е водил дневник в Конго. Открихме го в сейфа на единия от мъжете, които бяха убити. Търговец на коли, на име Холгер Ериксон. Това име говори ли ви нещо?
Екберг поклати глава.
— Сигурен ли сте?
— Паметта ми е без грешка.
— Можете ли да си обясните някак как дневникът се е озовал там?
— Не.
— Можете ли да предположите дали по някакъв начин тези двама мъже не са се познавали преди повече от седем години?
— Срещал съм се с Харалд Бергрен само веднъж. Беше в годината, преди да умре. Тогава живеех в Стокхолм. Една вечер дойде при мен. Беше превъзбуден. Разказа ми, че докато чака нова война, пътува из страната и работи един месец тук, друг там. Нали си имаше професия.
Валандер осъзна, че не е проучил тази възможност. Въпреки че го пишеше в дневника, на една от първите страници.
— Имате предвид, че е бил автомонтьор?
За пръв път Екберг се изненада.
— Откъде знаете?
— Пишеше го в дневника.
— Помислих си, че един автотърговец може понякога да се е нуждаел от още един монтьор. Може би Харалд е минавал през Сконе и е влязъл във връзка с този Ериксон.
Валандер кимна. Естествено, това бе една възможност.
— Беше ли е Бергрен хомосексуалист? — попита Валандер.
Екберг се усмихна.
— И то какъв! — отвърна.
— Това обичайно ли е сред наемниците?
— Не е задължително, но не е и необичайно. Предполагам, че се среща и сред полицаите?
Валандер не отговори.
— А сред консултантите по разрешаване на конфликти? — попита вместо това.
Екберг се бе изправил и стоеше до джубокса. Усмихна се на Валандер.
— Да, среща се — отговори.
— Публикувате обяви в „Терминатор“ — продължи Валандер. — Предлагате си услугите. Но не пише какви са въпросните услуги.
— Посреднича при осъществяването на контакти.
— Какви контакти?
— С различни работодатели, които биха представлявали интерес за някого.
— Военни мисии?
— Понякога. Телохранители, охрана при транспорт. Разнообразието е голямо. Ако искам, мога да захранвам шведските вестници с изумителни истории.
— Обаче не го правите?
— Ползвам се с доверието на клиентите си.
— Аз не съм от журналистическите среди.
Екберг отново бе седнал на стола.
— Тер-Бланш — каза Екберг. — Лидерът на Нацистката партия сред бурите. Има двама телохранители шведи. Само като пример. Но ако го кажете официално, аз, естествено, ще отрека.
— Нищо няма да кажа — обеща Валандер.
Нямаше повече въпроси. Все още бе рано да се каже дали информацията, която Екберг му даде, ще им свърши някаква работа.
— Мога ли да задържа снимката? — попита Екберг. — Имам малка колекция.
— Задръжте я — предложи Валандер и стана на крака. — Оригиналът е при нас.
— У кого е негативът?
— И аз се питам същото.
Валандер вече бе прекрачил прага, когато се сети, че има още един въпрос.