— Профилактика против малария — каза той. — Йоста Рюнфелд е знаел какво му трябва в Африка.
Валандер се вгледа в празния куфар. Откри, че нещо се е вклинило в подплатата на капака. Нюберг го изчовърка. Беше синя пластмасова щипка с табелка за име.
— Може би Йоста Рюнфелд е посещавал конгреси — подхвърли Нюберг.
— В Найроби е щял да ходи на фотосафари — обясни Валандер. — Разбира се, може да е останала тук от предишно пътуване. — Взе една хартиена салфетка от масата и хвана иглата от задната страна на щипката. Задържа я близо до очите си. Усети миризмата на парфюм. Това го накара да се замисли. Поднесе го към Сведберг, който стоеше до него.
— Усещаш ли как мирише?
— Афтършейв?
Валандер поклати глава.
— Не — отрече. — Това е парфюм.
Помирисаха един след друг. Хансон, който беше настинал, се въздържа. Съгласиха се, че ухае на парфюм. Дамски парфюм. Валандер още повече се озадачи. Щипката също му се стори позната.
— Някой да е виждал такава щипка преди? — попита.
Мартинсон знаеше отговора.
— Областната управа на Малмьо не използва ли такива? Всички, които работят в болницата, носят подобни щипки.
Валандер беше съгласен с него.
— Нещо не се връзва — отбеляза. — Пластмасова щипка, която мирише на парфюм, лежи в куфара, който Рюнфелд е стегнал за Африка.
В същия миг се сети какво го бе накарало да се замисли в мига, в който вдигнаха капака на куфара.
— Искам Ан-Брит Хьоглунд да дойде тук — рече. — Не ме интересува дали децата й са болни, или не. Може би чудесната й съседка ще може да помогне за половин час? Полицията ще поеме разноските.
Мартинсон набра номера. Разговорът бе много кратък.
— Идва — каза той.
— Защо искаш да дойде тук? — попита Хансон.
— Искам само да направи нещо с куфара — обясни Валандер. — Само това.
— Да върнем ли обратно съдържанието? — попита Нюберг.
— Точно това няма да направим — отвърна Валандер. — Заради това искам тя да дойде тук. За да подреди багажа.
Те го изгледаха въпросително. Но никой не каза нищо. Хансон се изсекна. Нюберг седна на един стол и изтегна болния си крак. Мартинсон изчезна в стаята си — вероятно за да позвъни вкъщи. Валандер излезе от заседателната зала и застана да разгледа една карта на полицейския окръг в Юстад. Проследи пътищата между „Маршвинсхолм“, Льодинге и Юстад. Някъде винаги съществува център, помисли си. Пресечна точка между различни събития, която има своето съответствие и в реалността. Това, че престъпникът се връща на местопрестъплението, много рядко е вярно. От друга страна, убийците често минават през определено място повече от веднъж.
Ан-Брит Хьоглунд забързано се зададе по коридора. Както обикновено Валандер изпита угризения, задето я накара да дойде. Сега разбираше по-добре проблемите й с това, че често остава сама с двете си деца. Този път обаче смяташе, че има много основателна причина да я повика.
— Случило ли се е нещо? — попита тя.
— Знаеш, че намерихме куфара на Рюнфелд.
— Чух за това.
Влязоха в заседателната зала.
— Това, което лежи на масата, беше в куфара — каза Валандер. — Искам да си сложиш чифт ръкавици и после да наредиш всичко вътре.
— По някакъв специален начин ли?
— По начина, който е естествен за теб. Споменавала си ми, че винаги ти подреждаш багажа на мъжа си. Че си имаш рутина.
Тя направи както й каза. Валандер й беше благодарен, задето не зададе никакви въпроси. Наблюдаваха я. Докато подреждаше куфара, избираше предметите с привични и решителни движения. После отстъпи крачка назад.
— Да затворя ли капака?
— Не е необходимо.
Стояха събрани около масата и наблюдаваха резултата. Точно както бе подозирал Валандер.
— Откъде знаеше как Рюнфелд е опаковал куфара си? — зачуди се Мартинсон.
— Нека отложим коментарите — прекъсна го Валандер. — Видях, че в трапезарията седи един пътен полицай. Доведете го.
Полицаят влезе в стаята. Казваше се Лаурин. Междувременно отново изпразниха куфара. Лаурин изглеждаше уморен. Валандер бе чул да се говори за голяма нощна хайка за проверка на пияни шофьори по пътищата. Валандер го помоли да си сложи чифт найлонови ръкавици и да подреди вещите от масата в куфара. Лаурин също не зададе никакви въпроси. Валандер забеляза, че не действа небрежно, а внимателно реди дрехите. Когато приключи, Валандер му благодари. Той излезе от стаята.