— Съвсем различно е — каза Сведберг.
— Целта ми не е да докажа нещо — оправда се Валандер. — Не смятам, че изобщо е възможно. Но когато Нюберг отвори капака на куфара, имах усещането, че нещо не се връзва. Винаги съм си мислил, че мъжете и жените редят багаж по различен начин. Сякаш този куфар бе опакован от женска ръка.
— Ваня Андершон? — подхвърли Хансон.
— Не — отвърна Валандер. — Не тя. Йоста Рюнфелд сам е опаковал багажа си. Можем да бъдем съвсем сигурни.
Ан-Брит Хьоглунд първа схвана накъде бие.
— Смяташ, че по-късно куфарът е бил пренареден? От жена?
— Не смятам нищо определено. Но се опитвам да разсъждавам на глас. Куфарът е стоял край пътя едва няколко дни. Рюнфелд беше изчезнал много по-рано. Къде е бил куфарът междувременно? А и това може да обясни една странна липса в съдържанието му.
Никой, освен Валандер не се беше сетил. Но сега всички тутакси разбраха какво има предвид.
— В куфара нямаше долно бельо — каза Валандер. — Струва ми се странно Йоста Рюнфелд да се приготви за пътуване в Африка, без да сложи в багажа си нито един чифт за смяна.
— Едва ли е го е направил — додаде Хансон.
— Което на свой ред означава, че някой е пренаредил куфара — поясни Мартинсон. — Предполагаме, че става дума за жена. И по време на пренареждането изчезва цялото долно бельо на Рюнфелд.
Валандер долови напрежението в стаята.
— Има още нещо — бавно произнесе. — По някаква причина гащите на Рюнфелд са изчезнали. Но същевременно едно чуждо тяло е попаднало в куфара.
Посочи синята пластмасова щипка. Ан-Брит Хьоглунд все още беше с ръкавиците.
— Помириши я — подкани я Валандер.
Тя направи каквото й каза.
— Дискретен дамски парфюм — беше реакцията й.
В стаята стана тихо. За пръв път цялото разследване затаи дъх.
Най-накрая Нюберг наруши мълчанието.
— Нима това доказва, че във всички тези гадости има замесена жена?
— Във всеки случай не можем да го изключим — отвърна Валандер. — Макар и да нямаме конкретни доказателства в подкрепа на това предположение. Като изключим куфара.
Настъпи дълго мълчание.
Часът бе седем и половина. Неделя, шестнайсети октомври.
Пристигна в подлеза малко след седем. Беше студено. През цялото време пристъпваше от крак на крак, за да се сгрее. Оставаше още доста време, докато мъжът се появи. Най-малко половин час, може би повече. Но тя винаги подраняваше. Потръпваше от ужас при спомена за случаите, когато беше закъснявала и се налагаше да я чакат. Когато влизаше в стаята, хората се вторачваха в нея.
Никога повече нямаше да закъснее, докато е жива! Организираше битието си според разписание, в което винаги имаше предвиден резерв от време.
Беше напълно спокойна. Мъжът, когото причакваше, не заслужава да живее. Не изпитва омраза към него. Да го мрази можеше жената, която бе наранявал. Тя само чакаше в мрака, за да свърши каквото бе необходимо.
Беше се поколебала единствено дали да не отложи нещата. Пещта беше празна, но работният й график за следващата седмица беше натоварен. Не искаше да рискува и той да умре в пещта. Накрая реши, че трябва да стане веднага. Дори за миг не се двоуми как да го извърши. Жената, която най-накрая разкри името му, й бе разказала за ваната, пълна с вода. Какво е усещането да те натискат под водата, докато почти престанеш да дишаш, сякаш нещо те разкъсва отвътре.
Беше си мислила за неделното училище. За адския огън, който очаква грешника. Страхът все още бе загнезден в нея. Никой не знаеше как се измерват греховете. Никой не знаеше кога се раздава правосъдието. Така и не се осмели да говори с майка си за своите страхове. Мислила беше и за последните мигове от живота на майка си. Алжирската полицайка Франсоаз Бертран й беше написала, че всичко е станало много бързо. Не е страдала. Едва ли е могла да осъзнае какво й се случва. Но какво ли би могла да знае полицайката? Дали не бе премълчала онази част от истината, която бе твърде непоносима?