Един влак премина над главата й. Преброи вагоните. После всичко отново утихна.
Не с огън, помисли си тя. А с вода. Грешникът във водата ще погине.
Погледна си часовника. Забеляза, че една от връзките на маратонките й се е разхлабила. Наведе се и я завърза. Здраво. Имаше силни пръсти. Мъжът, когото очакваше и когото бе наблюдавала през последните дни, беше нисък и дебел. Нямаше да й създаде никакви проблеми. Всичко щеше да свърши за миг.
Мъж с куче премина от другата страна на подлеза. Стъпките му отекнаха по тротоара. Напомни й за старите черно-бели филми. Направи най-лесното — престори се, че чака някого. Сигурна беше, че впоследствие мъжът с кучето няма да си я спомня. През целия си живот се учеше да бъде незабележима, да става невидима. Едва сега разбираше, че това е било приготовление за онова, което предстоеше.
Човекът с кучето вече не се виждаше. Колата й беше от другата страна на подлеза. Макар че се намираше в центъра на Лунд, движението беше слабо. Мъжът с кучето беше единственият минувач, като се изключи един колоездач. Усети, че е готова. Нищо не можеше да се обърка.
После видя мъжа. Вървеше откъм същата страна на тротоара, на която стоеше и тя. В далечината се чу кола. Тя се сви, сякаш я боли стомах. Мъжът спря до нея. Попита я дали е болна. Вместо да отговори, тя се свлече на колене. Той направи точно каквото бе очаквала. Застана плътно до нея и се наведе. Каза му, че внезапно й е прилошало. Дали би могъл да й помогне да стигне до колата си? Била съвсем наблизо. Той я прихвана под ръка. Тя отпусна тежестта на тялото си. Наложи му се да се напъне, за да я държи изправена. Както и очакваше. Не беше много силен. Завлече я до колата. Попита дали се нуждае от още нещо. Но тя отказа. Той й отвори вратата. Тя бързо мушна ръката си там, където беше оставила парцала. За да не изветрее етерът, го беше увила в найлоново пликче. Трябваха й само няколко секунди, за да го извади. Улицата бе все така пуста. Рязко се обърна и притисна парцала плътно към лицето му. Той опита да се бори, но тя беше по-силна. Започна да се свлича към земята, но тя го задържа с едната си ръка, докато отвори задната врата. Лесно го натика вътре. Седна на предната седалка. Премина кола, а веднага след нея още един колоездач. Наведе се към задната седалка и притисна парцала към лицето му. Скоро той изпадна в безсъзнание. Нямаше да се събуди, докато не стигнат езерото.
За да стигне до езерото, трябваше да мине по пътя през Сванехолм и Брода. Зави при малкия къмпинг, който стоеше изоставен до брега. Изгаси фаровете и излезе от колата. Ослуша се. Всичко беше много тихо. Караваните стояха празни. Изтегли изпадналия в безсъзнание мъж на земята. После извади чувала от багажника. Тежестите издрънчаха върху камънака. Отне й повече време от предвиденото, докато успее да го напъха и завърже в чувала.
Още не беше дошъл на себе си. Завлече чувала на малкия кей, издаден в морето. В мрака наоколо някаква птица размаха криле. Остави чувала на края на кея. Сега оставаше само да почака малко. Запали цигара. На светлината на огънчето се вгледа в дланта си. Тя дори не трепна.
След двайсетина минути мъжът в чувала започна да се съвзема. Взе да мърда.
Мислеше за банята. За разказа на жената. И за котетата, които давеха, когато беше дете. Водата ги отнасяше в чували, докато бяха все още живи, и отчаяно се бореха за глътка въздух, за да оцелеят.
Той започна да вика. Ето че задърпа чувала. Хвърли цигарата на кея.
Опита се да мисли, но главата й беше празна. После побутна чувала с крак във водата и си отиде.
24
Останаха в участъка толкова дълго, че неделята премина в понеделник. Валандер изпрати Хансон у дома, а по-късно направи същото и с Нюберг. Другите обаче останаха и отново започнаха да преглеждат следствените материали.
Куфарът ги принуди да се върнат назад. Седяха в заседателната зала, а той стоеше положен пред тях на масата чак докато приключиха. Тогава Мартинсон затвори капака и го отнесе в своята стая.
Преразгледаха всичко, което се беше случило до момента, като се съгласиха, че не бива да приемат, че свършеното дотук е било напразно. По пътя си назад имаха нужда да огледат всичко наново, да обърнат внимание на детайлите, с надеждата да открият нещо, което преди им бе убягнало.
Но не намериха нищо, което да показва, че най-сетне са осъществили пробив. Събитията си оставаха мъгляви, връзките помежду им неясни, мотивите неизвестни. Ретроспекцията ги върна обратно до изходната точка: двама мъже са убити по жесток, брутален начин, а извършителят, изглежда, е един и същ.