— А иначе кой друг би могъл да бъде? — попита Валандер.
— Точно това е. Няма кой друг да бъде.
Валандер обходи магазина още един път. Опита се да си представи какво се бе случило. Някой чупи стъклото и влиза вътре. На пода, в средата на складовото помещение, има кръв. Нищо не е откраднато.
Всяко престъпление следва някакъв план или логика. С изключение на безумията, извършени в пристъп на умопомрачение. На това го бе научил многогодишният опит. Но кой ще е толкова луд да проникне с взлом в цветарница, без да открадне нищо, размишляваше Валандер.
Нещата чисто и просто не се връзваха.
— Предполагам, че кръвта е покапала — предположи той.
За негова изненада Ан-Брит поклати глава.
— Беше малка локвичка — опроверга го. — Никакви капки.
Валандер не каза нищо. Нямаше какво да каже. Обърна се към продавачката, която стоеше отстрани и чакаше.
— Та, казвате, че нищо не е било откраднато?
— Нищичко.
— Даже няколко стръка цветя?
— Не и доколкото аз можах да видя.
— Знаете ли наистина колко точно цветя имате в магазина във всеки един момент?
— Да.
Отговорът прозвуча бързо и категорично. Валандер кимна.
— Имате ли някакво обяснение за този взлом?
— Не.
— Магазинът не е ваш?
— Собственикът се казва Йоста Рюнфелд. Работя за него.
— Ако правилно съм разбрал, той е заминал. Установихте ли връзка с него?
— Това не е възможно.
Валандер внимателно я изгледа.
— Защо да е невъзможно?
— Той е на сафари за орхидеи в Африка.
Валандер бързо премисли чутото.
— Можете ли да ни кажете нещо повече? Сафари за орхидеи?
— Йоста е страстен любител на орхидеите — каза Ваня Андершон. — Знае всичко за тях. Обикаля по целия свят, за да разглежда всички съществуващи видове. Пише книга за историята на орхидеите. Тъкмо сега е в Африка Не знам къде. Знам само, че се връща следващата седмица, в сряда.
Валандер кимна.
— В такъв случай ще поговорим с него, когато се върне — поясни той. — Дали бихте могли да му предадете да се свърже с нас в полицията?
Ваня Андершон обеща да предаде молбата. В магазина влезе клиент. Ан-Брит Хьоглунд и Валандер излязоха отвън на дъжда. Седнаха в колата. Валандер изчака, преди да запали двигателя.
— Разбира се, възможно е крадецът да се е объркал. Може да е счупил погрешен прозорец. В съседство има магазин за компютри.
— Ами локвичката кръв?
Валандер сви рамене.
— Крадецът може би не е забелязал, че се е порязал. Стоял е с отпусната ръка и се е оглеждал. Кръвта е капела. А кръв, която капе на едно и също място, рано или късно образува локвичка.
Тя кимна. Валандер запали двигателя.
— Случаят ще се окаже работа за застрахователите — заключи Валандер. — Нищо друго.
Върнаха се обратно в участъка, докато дъждът продължаваше да се излива.
Часът беше единайсет.
Понеделник, двайсет и шести септември 1994-та.
В съзнанието на Валандер пътуването до Рим започна да се изплъзва подобно на бавно топящ се мираж.
3
Във вторник, на двайсет и седми септември, дъждът продължаваше да се сипе над Сконе. Метеоролозите бяха предсказали, че топлото лято ще бъде последвано от дъждовна есен. Засега нищо не опровергаваше прогнозите им.
Предната вечер, когато се прибра вкъщи от първия си работен ден след екскурзията до Италия, Валандер си стъкми на две на три вечеря, която изяде насила. Няколко пъти опита да се свърже с дъщеря си Линда, която живееше в Стокхолм. Упоритият дъжд спря да се лее за кратко и той разтвори балконската врата. Дразнеше се, дето самата Линда не се бе обадила да го попита как е минало пътуването. Опита се да се самозалъже, без особен успех, като си каза, че навярно е много натоварена. Тази есен съчетаваше едновременно следването в частна театрална академия и работата на сервитьорка в ресторант на Кунгсхолмен.
Към единайсет позвъни и на Байба в Рига. Отново заваля и задуха вятър. Вече все по-трудно си припомняше топлите дни, прекарани в Рим. И ако в Рим беше правил нещо друго, освен да се наслаждава на топлината и да придружава баща си, то бе да мисли за Байба. През лятото, само няколко месеца по-рано, докато Валандер все още бе изтощен и потиснат след мъчителното издирване на четиринайсетгодишния убиец, двамата отидоха в Дания. През един от последните им дни там той й предложи да се омъжи за него. Тя отговори уклончиво, оставяйки си вратичка за бягство. Не се опита да прикрие причините за колебанието си. Разхождаха се по безкрайния бряг при Скаген, където се срещат двете морета и където преди много години Валандер се бе разхождал и с бившата си жена, Мона, както и друг път години по-късно, когато, изпаднал в депресия, сериозно обмисляше да напусне полицията. Вечерите в Дания бяха топли, почти като в тропиците. Световното първенство по футбол бе приковало хората към телевизионните приемници и морските брегове бяха опустели. Бродеха наоколо, събираха камъчета и раковини и Байба сподели, че се колебае дали ще има сили отново да се обвърже с полицай. Предишният й съпруг, майорът от латвийската полиция, Карлис, беше убит през 1992-ра. Валандер я срещна именно тогава, през едно объркано, нереално време в Рига. В Рим Валандер се питаше дали самият той наистина, дълбоко в душата си, иска да се ожени отново. Трябваше ли изобщо да се женят? Да се обвържат със сложни, формални връзки, които в днешно време едва ли имаха някакво значение? Дълго време беше женен за майката на Линда. Докато един ден, преди пет години, тя внезапно заяви, че иска развод, и той се оказа в небрано лозе. Едва сега можеше ако не изцяло, то поне отчасти да разбере какво я е подтикнало да започне живота си наново, без него. Осъзна, че нещата са се случили така, както е трябвало да се случат. Вече от дистанция можеше да види и да признае, че с постоянните си отсъствия и нарастващата незаинтересованост към нещата, които бяха важни за нея, всъщност носеше най-голямата част от вината, ако изобщо можеше да става дума за вина. Част от пътя хората изминават рамо до рамо, после пътищата им могат да се разделят тъй бавно и незабележимо, че когато вече е станало твърде късно, разбират какво се е случило. Ала тогава вече са се отчуждили прекалено много.