Сподели гласно мислите си. За думите на Линда. Ан-Брит Хьоглунд кимна.
— Може би не се изразявам добре — рече тя. — Но си мисля, че вече видяхме и разтълкувахме всичко, ала въпреки това резултатите са погрешни.
— Виждаме това, което убиецът иска да видим?
— Навярно ни е заблудил да гледаме в погрешна посока.
Валандер се замисли. Умът му се проясни. Умората беше изчезнала. Следваха диря, която можеше да се окаже важна. Следа, която и по-рано бе изниквала в съзнанието му, но която така и не успя да надуши.
— Тоест показността е маневра за отвличане на вниманието — каза той. — Това ли имаш предвид?
— Да.
— Продължавай!
— Истината може би е съвсем друга.
— Каква по-точно?
— Не знам. Ако смятаме, че разсъждаваме правилно и това е грешно, то погрешното накрая може да се окаже правилно.
— Разбирам — кимна Валандер. — Разбирам и съм съгласен с теб.
— Една жена никога не би набучила мъж на кол в яма — каза тя. — Не би завързала мъж за дърво, за да го удуши после с голите ръце.
Валандер дълго не продума. Тя изчезна на горния етаж и се върна след няколко минути. Направи му впечатление, че е с други обувки.
— През цялото време предполагахме, че всичко е било внимателно планирано — каза Валандер. — Въпросът е дали е било внимателно планирано в повече от едно отношение?
— Не мога да си представя, че жена би извършила всичко това — вметна тя. — Сега обаче си мисля, че може и да е вярно.
— Заключенията ти ще бъдат от голяма полза — каза Валандер. — Смятам, че трябва да го обсъдим и с Матс Екхолм.
— С кого? — попита тя.
— Криминалният психолог, който беше тук през лятото.
Тя отчаяно поклати глава.
— Явно съм много уморена — промълви тя. — Забравила съм му името.
Валандер се изправи. Часът беше един.
— Ще се видим утре — каза той. — Можеш ли да се обадиш за такси?
— Можеш да вземеш колата ми — предложи тя. — Утре сутрин ще имам нужда от дълга разходка, за да ми се избистри главата.
Тя му подаде ключовете.
— Мъжът ми скоро се прибира. Всичко ще е по-лесно.
— Едва сега разбирам колко ти е трудно — добави той. — Когато Линда беше малка, Мона винаги беше до нея. Мисля, че нито веднъж, докато беше дете, не ми се е налагало да не отида на работа.
Тя го изпрати навън. Нощта беше ясна. Температурата бе паднала под нулата.
— Макар че не съжалявам — каза тя неочаквано.
— За какво не съжаляваш?
— Че станах полицай.
— Ти си добър полицай — похвали я Валандер. — Много добър при това. В случай, че не го знаеш.
Видя, че думите му я поласкаха. Кимна, седна в колата й и потегли.
На следващия ден — понеделник, седемнайсети октомври — Валандер се събуди с леко главоболие. Лежеше в леглото и се питаше дали не се е простудил. Нямаше други симптоми. Направи си кафе и изнамери хапчета против главоболие. През кухненския прозорец видя, че навън духа вятър.
През нощта плътни облаци бяха покрили Сконе. Температурите се бяха повишили. Термометърът показваше четири градуса над нулата.
В седем и петнайсет беше в участъка. Взе си кафе и седна в кабинета си. На бюрото му лежеше съобщение от полицая в Гьотеборг, с когото работеха съвместно по износа на крадени коли от Швеция. Подържа бележката в ръка за момент. После я прибра в чекмеджето. Придърпа една тетрадка и започна да търси химикалка. В друго чекмедже намери бележката на Сведберг. За кой ли път забравяше да му я върне.
Изправи се ядосан и излезе в коридора. Вратата към стаята на Сведберг беше отворена. Влезе и остави листа на бюрото, върна се в своя кабинет, затвори вратата и през следващия половин час си записа всички въпроси, на които незабавно искаше да получи отговори. Реши, веднага щом следственият екип се събере тази сутрин, да постави на обсъждане това, което си бяха говорили през нощта с Ан-Брит Хьоглунд.
В осем без четвърт някой заблъска по вратата. Дошъл беше Хамрен от Дирекцията по криминални престъпления в Стокхолм. Поздравиха се. Валандер имаше добро мнение за него. През лятото заедно бяха свършили чудесна работа.
— Вече си тук? — учуди се той. — Мислех, че ще се появиш едва по-късно през деня.