— Скоро страната ще е залята от подобни групи — поясни тя. — Представете си ситуация, в която числеността на хората, които си играят на стражари и апаши, ни надвишава десет пъти.
— Много е вероятно това да е неизбежно — обади се Хамрен. — Престъпността винаги е била доходоносен бизнес. С тази разлика, че днес може да се види черно на бяло. Ако получавахме десет процента от всички пари, които потъват в сивата икономика, със сигурност щяхме да можем да назначим още три хиляди полицаи.
Цифрата се стори на Валандер абсурдна. Но Хамрен държеше на своето.
— Въпросът е само дали желаем такова общество — продължи той. — Домашният лекар е едно нещо. Но домашен полицай? Полицаи на всяка крачка? Общество, разделено на охранявани зони? Ключове и кодове, за да посетиш старите си родители?
— Не са ни необходими толкова много нови полицаи — възрази Валандер. — Необходими са ни полицаи, които са различни.
— Вероятно ни е необходимо и друго общество — каза Мартинсон. — С по-малко договори за „златни парашути“ и по-голяма солидарност.
Думите му неволно придобиха нюанса на предизборна реч. Но Валандер добре разбра какво има предвид Мартинсон. Знаеше, че той постоянно се тревожи за децата си. Да не се забъркат с наркотици. Да не им се случи нещо.
Валандер седна до Нюберг, който изобщо не бе ставал от масата.
— Май искаш да кажеш нещо.
— Само една дребна подробност — отвърна той. — Сещаш ли се, че намерих изкуствен нокът в гората при „Маршвинсхолм“?
Валандер си спомни.
— Онзи, за който смяташе, че е стоял там от дълго време?
— Нищо не смятах. Но не го изключвах. Сега съм почти сигурен, че не е стоял там много време.
Валандер кимна. С жест привика Ан-Брит Хьоглунд.
— Използваш ли изкуствени нокти?
— Не много често — отвърна тя. — Но, естествено, случвало се е.
— Здраво ли стоят?
— Отлепят се много лесно.
Валандер кимна.
— Помислих си, че трябва да го знаеш — изтъкна Нюберг.
Сведберг влезе в стаята.
— Благодаря за листа — каза той. — Но можеше да го изхвърлиш.
— Рюдберг обичаше да казва, че да изхвърлиш бележките на колега е непростим грях — рече Валандер.
— Той казваше много неща.
— Които често се оказваха верни.
Валандер знаеше, че Сведберг никога не се бе разбирал с по-възрастния си колега. Това, което го изненада, беше, че макар Рюдберг да бе покойник от няколко години, враждата още не е забравена.
Срещата продължи. Преразпределиха някои задачи, та Хамрен и полицаите от Малмьо да могат веднага да се включат в разследването. Когато стана единайсет без петнайсет, Валандер реши, че е време да приключат срещата. Иззвъня телефон. Мартинсон, който седеше най-близо, грабна слушалката. Валандер беше гладен. Може би по-късно щеше да му остане време да иде до Льодеруп и да навести Йертруд. В този миг забеляза, че Мартинсон е вдигнал ръка. Около масата настана тишина. Мартинсон слушаше съсредоточено. Погледна Валандер, който тозчас разбра, че се е случило нещо сериозно. Не отново, помисли си. Няма да можем да се справим.
Мартинсон остави слушалката.
— Открили са труп в езерото Крагехолмсшьон — осведоми го Мартинсон.
Първата мисъл на Валандер беше, че това съвсем не значи, че техният убиец е направил нов удар. Инцидентите с удавяне не са нещо необичайно.
— Къде? — попита Валандер.
— Има малък къмпинг от източната страна. Тялото лежало съвсем до кея.
Валандер разбра, че е твърде рано да си отдъхва с облекчение. Мартинсон продължи:
— Трупът се намира в чувал. Мъж е.
Всичко се повтаря, помисли си Валандер. Стомахът му отново се сви на възел.
— Кой се обади? — попита Сведберг.
— Гост на къмпинга. Обади се от мобилния си телефон. Беше много разстроен. Звучеше, сякаш повръща право в ухото ми.
— По това време никой не ходи на къмпинг — възрази Сведберг.
— Има каравани, които са там на разположение целогодишно — каза Хансон. — Знам къде е.
Валандер внезапно се почувства неспособен да се справи с положението. Прииска му се да зареже всичко. Навярно и Ан-Брит Хьоглунд се чувства по същия начин. Тя скочи на крака и това го извади от унеса му.