Дълго мисли над това през дните, прекарани в Рим. И най-накрая стигна до извода, че иска да се ожени за Байба и тя да се премести в Юстад. След това реши, че е крайно време да си вдигне чукалата и да замени апартамента си на „Мариягатан“ за самостоятелна къща. Някъде в околностите на града. С цъфнала овощна градина. Евтина къща, но в достатъчно добро състояние, че да може да си я стегне. Мислил бе и дали да си вземе куче — нещо, за което си мечтаеше толкова отдавна.
Обсъди го с Байба през онзи понеделник вечер, когато дъждът отново започна да се излива над Юстад. Беше като продължение на диалозите, които бе водил в главата си, докато крачеше из Рим. Дори тогава й говореше, макар нея да я нямаше там. На няколко пъти започваше сам да си говори на глас. То се знае, това не убягна на баща му, който креташе редом в жегата. Язвително, но без да е груб, попита кой от двама им всъщност започва да остарява и му хлопа дъската.
Байба вдигна слушалката почти веднага. Гласът й прозвуча радостно. Разказа й за пътуването, а после повтори въпроса си от лятото. Няколко предълги секунди тишината сновеше напред-назад между Рига и Юстад. Отвърна му, че тя също е премисляла. Колебанията й оставаха: не бяха намалели, но и не се бяха увеличили.
— Ела тук — предложи й Валандер. — Това не е въпрос, който можем да обсъдим по телефона.
— Да — съгласи се тя. — Ще дойда.
Не определиха кога. Това щяха да го обсъдят по-късно. Тя имаше своята работа в университета в Рига. Отпуските й винаги трябваше да бъдат планирани предварително. Ала когато Валандер сложи слушалката на вилката, стори му се, че усеща сигурност, че е на път да прекрачи в нова фаза от живота си. Тя щеше да дойде. Той щеше да се ожени отново.
Тази нощ дълго не можа да заспи. На няколко пъти става от леглото. Постоя до кухненския прозорец, взрян в дъжда. Щеше да му липсва уличната лампа, която се олюляваше самотно под напорите на вятъра.
Във вторник сутрин стана рано, въпреки че спа съвсем малко. Още в седем паркира колата си пред полицейския участък и забърза през вятъра и дъжда. Когато влезе в кабинета си, беше твърдо решен веднага да се заеме с огромната документация около кражбите на коли. Колкото по-дълго отлагаше, толкова повече щеше да му тежи липсата на желание и стимул. Окачи якето си на стола за посетители, за да се изсуши. Свали високата почти половин метър купчина следствени материали, която отлежаваше на една етажерка. Тъкмо започна да подрежда папките, когато на вратата се почука. По звука позна, че е Мартинсон. Извика му да влезе.
— Когато теб те няма, аз винаги съм първи тук сутрин — отбеляза Мартинсон. — Ето че сега пак станах втора цигулка.