После се поправи.
— Той живееше свой живот. Аз живея моя.
— Ако правилно съм разбрал, бил е научен работник в университета?
— Да.
— Алергии към млякото? Вярно ли е?
— Да.
— И вие ли работите там?
— Аз съм учителка.
Валандер кимна.
— Значи не знаете дали съпругът ви е имал врагове?
— Не.
— Но е имал малцина приятели?
— Да.
— Тоест не можете да си представите някой, който е искал да му отнеме живота? Или пък защо?
Лицето й беше изопнато. Валандер имаше усещането, че вижда право през него.
— Никой друг, освен самата аз — отвърна тя. — Не съм го убила обаче.
Валандер дълго се взира в нея, без да продума. Бирш бе пристъпил до него.
— Защо ви е да го убивате? — попита той.
Тя стана от стола и смъкна блузата си толкова рязко, че я скъса. Случи се толкова светкавично, че Валандер и Бирш не разбраха какво става. Сетне тя протегна напред ръцете си. Бяха обсипани със заздравели белези.
— Ето това ми причини той — каза. — И много други неща, за които дори не ми се говори.
Тя излезе от стаята със съдраната блуза в ръка. Валандер и Бирш се спогледаха.
— Той я е малтретирал — допълни Бирш. — Смяташ ли, че тя го е извършила?
— Не — отвърна Валандер. — Не е тя.
Чакаха мълчаливо. След няколко минути тя се върна. Беше си облякла друга блуза.
— Не го оплаквам — рече тя. — Не знам кой го е извършил. И не искам да знам. Но разбирам, че трябва да го заловите.
— Да — съгласи се Валандер, — така е. И ни е нужна всичката помощ, която можете да ни окажете.
Тя го погледна и лицето й изведнъж стана напълно безпомощно.
— Вече нищо не знаех за него — поясни тя. — Не мога да ви помогна.
Валандер си помисли, че със сигурност казва истината. Че не може да им помогне.
Ала грешеше. Вече им беше помогнала.
Когато Валандер видя ръцете й, и последната капчица съмнение се изпари.
Сега знаеше, че убиецът е жена.
26
Когато излязоха от къщата на „Сириусгатап“, навън беше започнало да вали. Спряха до колата на Валандер. Той се чувстваше неспокоен.
— Струва ми се, че никога не съм срещал току-що овдовяла жена, която толкова леко да приеме загубата на мъжа си — заяви Бирш с нотки на неудоволствие.
— Определено ще трябва да я държим под око — отвърна Валандер.
Не си направи труда да се аргументира. Вместо това се опита да състави план за следващите няколко часа. Обзе го усещането, че има неотложна работа.
— Трябва да претърсим вещите му и тук, вкъщи, и в университета — каза той. — Естествено, това си е ваша работа. Но много бих искал и някой от Юстад да присъства. Не знаем какво търсим. Така вероятността по-бързо да попаднем на нещо интересно ще е по-голяма.
Бирш кимна.
— Ти няма ли да останеш?
— Не. Ще помоля Мартинсон и Сведберг да дойдат. Ще им кажа да тръгнат незабавно.
Валандер извади мобилния си телефон от колата, набра номера на полицията в Юстад, където го прехвърлиха на Мартинсон. Обясни накратко какво се бе случило. Мартинсон обеща, че двамата със Сведберг ще потеглят веднага. Валандер му каза да се срещне с Бирш в полицейския участък в Лунд. Наложи се да продиктува името му на Мартинсон буква по буква. Бирш се подсмихна.
— Бих останал — продължи Валандер. — Но трябва да поровя назад в разследването. Подозирам, че разковничето към убийството на Блумберг е някъде там. Макар и още да не сме го видели. Разковничето за всичките три убийства. Сякаш сме се изгубили в сложна пещерна система.
— Добре ще е, ако успеем да избегнем още убийства — каза Бирш. — И тези са ни предостатъчни.
Сбогуваха се. Валандер пое обратно към Юстад. Дъждът ту се изсипваше на порои, ту спираше. Когато премина близо до „Стуруп“, един самолет тъкмо се приземяваше. Докато шофираше, в главата си отново прехвърляше следствения материал. Вече сам не знаеше за кой пореден път го прави. Реши и как ще подходи, щом се върне в Юстад.
Когато паркира колата, часът бе шест без четвърт. На пропуска попита Ебба дали Ан-Брит Хьоглунд е в сградата.
— С Хансон се върнаха преди час.
Валандер забърза нататък. Откри Хьоглунд в стаята й. Говореше по телефона. Валандер й направи знак да привърши разговора на спокойствие. Почака отвън в коридора. Веднага щом чу, че оставя слушалката, отново влезе в стаята.