— Ето тук има една Катарина Таксел — каза Сведберг, като посочи. — Буквите КА може би просто са съкращение от Катарина.
Валандер погледна името. Отново прегледа списъка. Нямаше никое друго име с комбинацията КА. Никаква Карин, никаква Каролина.
— Може и да си прав — отвърна колебливо. — Запиши адреса.
— Не е посочен тук — обясни той. — Само името. Може би е най-добре да почакаш долу. Докато аз си поговоря още веднъж с Юлва.
— Ограничи се до това, че не бива да излага родата — посъветва го Валандер. — Не споменавай нищо за повдигане на обвинения. После може да си имаме неприятности. Искам да знам дали Катарина Таксел все още е в отделението, дали е имала посещения. Искам да знам дали има нещо специално около нея. Семейното й положение. Но най-вече къде живее.
— Това ще отнеме малко време — обясни Сведберг. — Юлва е заета с едно раждане.
— Ще чакам — отговори Валандер. — И цялата нощ, ако трябва.
Взе си бисквита от един поднос и напусна отделението. Когато слезе долу в приемната на Спешното, тъкмо бе пристигнала линейка с пиян, окървавен мъж. Валандер го позна. Казваше се Никласон и държеше гробище за стари коли в покрайнините на Юстад. Обикновено беше трезвен. Но се случваше да се запие и тогава често се замесваше в побоища.
Валандер кимна на парамедиците, които познаваше.
— Зле ли е? — попита Валандер.
— Никласон е държелив — отвърна по-възрастният от мъжете. — Ще се справи и с това. Сбил се в една вила в боровата гора.
Валандер излезе отвън на паркинга. Беше мразовито. Трябва да проверят дали няма някоя Карин или Катарина и в Лунд. Бирш щеше да се заеме с това. Часът бе единайсет и половина. Провери вратите на колата на Сведберг. Бяха заключени. Замисли се дали да не се върне и да помоли за ключовете. Чакането можеше да се проточи дълго. Не го направи.
Вместо това започна да снове напред-назад из паркинга.
Изведнъж отново беше в Рим. Баща му крачеше на известно разстояние пред него. Беше на тайното си нощно странстване, устремен към неизвестна цел. И синът, който следи и охранява баща си. Испанското стълбище, после фонтанът. Мокрият блясък в очите му. Самичък старец насред Рим. Дали е знаел, че скоро ще умре? Че пътуването до Италия е трябвало да се осъществи точно в онзи момент или иначе никога е нямало да се случи?
Валандер спря. В гърлото му се беше събрала буца. Кога изобщо ще може да преодолее скръбта от загубата? Животът го подхвърляше напред-назад. Скоро ще стане на петдесет. Сега беше есен. Нощ. А той обикаля, зъзнейки зад някаква болница. Това, от което най-много се страхуваше, бе, че светът ще стане толкова чужд и враждебен, че вече няма да може да се справя с него. Какво му остава при това положение? Предсрочно пенсиониране? Молба за по-лека работа? Нима ще свърши, като посвети следващите петнайсет години на обиколки из училищата, където ще говори за наркотици и опасността по пътищата?
Къщата, помисли си. И едно куче. А може би и Байба. Външната промяна е наложителна. Ще започна с нея. После ще видим какво ще се случи с мен. Натоварването в службата е винаги голямо. Няма да се справя с работата, ако в същото време трябва да се справям и със себе си.
Полунощ отмина. Той обхождаше паркинга. Линейката си беше заминала. Всичко бе замряло. Знаеше, че има да обмисля много неща. Ала беше твърде уморен. Единственото, за което имаше сили, бе да чака. И да се движи, за да не измръзне.
В дванайсет и половина дойде Сведберг. Крачеше бързо. Валандер разбра, че носи новини.
— Катарина Таксел е от Лунд — съобщи той.
Валандер усети как напрежението нараства.
— Още ли е тук?
— Родила е на петнайсети октомври. Вече е изписана.
— Имаш ли адреса?
— Имам повече от това. Тя е самотна майка. В документите не е посочен бащата. Освен това никой не е идвал на свиждане по време на престоя й тук.
Валандер затаи дъх.
— Тогава може да е тя — каза. — Трябва да е тя. Жената, която Йожен Блумберг е наричал КА.
Потеглиха обратно към участъка. Точно на входа Сведберг рязко закова спирачките, за да не прегази един заек, който се бе залутал из града.
Седнаха в лавката, която в момента бе пуста. Някъде слабо жужеше радио. Телефонът при дежурните полицаи звънна. Валандер си бе налял чаша горчиво кафе.
— Едва ли точно тя е натикала Блумберг в чувала — отбеляза Сведберг, като се почесваше с лъжичката за кафе по плешивото теме. — Трудно ми е да повярвам, че жена, която току-що е станала майка, ще тръгне да убива хора.