— Затъжих се за тези мои коли — отвърна Валандер, сочейки папките, които изпълваха бюрото.
Мартинсон държеше в ръка един лист.
— Вчера забравих да ти дам това — каза той. — Лиса Холгершон искаше да го видиш.
— Какво е това?
— Прочети сам. Както ти е известно, хората смятат, че ние полицаите трябва да се изказваме за какво ли не.
— Да не е някой проектозакон, разпратен за мнение?
— Нещо такова.
Мартинсон рядко даваше уклончиви отговори, затова Валандер го изгледа въпросително. Преди няколко години Мартинсон влезе в редиците на Шведската народна партия и навярно бе лелеял мечти за политическа кариера. Доколкото Валандер знаеше, тази мечта бе изтляла заедно с намаляващата популярност на партията. Реши да не коментира представянето им в изборите от предишната седмица.
Мартинсон си отиде. Валандер седна на стола си и се зачете в документа. След втория прочит се ядоса. Не можеше да си спомни кога за последен път е бил толкова възмутен. Излезе в коридора и с широка крачка нахълта в стаята на Сведберг, чиято врата беше открехната както обикновено.
— Видя ли това? — попита Валандер, размахвайки документа пред Мартинсон.
Сведберг поклати глава.
— Какво е това?
— Запитване от една новоучредена организация, която иска да знае дали полицията има някакви възражения срещу името й.
— И то е?
— Смятат да се нарекат „Приятелите на секирата“.
Сведберг изгледа Валандер недоумяващо.
— „Приятелите на секирата“ ли?
— „Приятелите на секирата“. И сега биха искали да знаят — предвид това, което се случи тук през лятото — дали името би могло да се изтълкува погрешно. Въпросната организация, видиш ли, няма за цел да тръгне да събира скалпове.
— А какво ще правят тогава?
— Ако правилно съм разбрал, това е нещо като дружество за запазване на народните занаяти, което иска да създаде музей за стари занаятчийски инструменти.
— Е, звучи добре. Защо си толкова бесен?
— Защото те си въобразяват, че полицията има време да се занимава с такива неща. Лично аз смятам, че „Приятелите на секирата“ е доста чудновато име за дружество за опазване на народните занаяти. А като полицай съм възмутен, че е необходимо да си губя времето с такива дивотии.
— Кажи го на шефката.
— Така и ще направя.
— Макар че тя едва ли ще се съгласи с теб. Сега всички ние отново ще ставаме квартални полицаи.
Валандер осъзна, че има голяма вероятност Сведберг да се окаже прав. През всичките тези години, откакто беше полицай, службата претърпя безброй радикални промени. Най-вече заради винаги сложните й отношения с мъглявата и заплашителна сянка, наричана „общество“. Обществото, което подобно на таласъм бе надвиснало както над ръководството на полицията, така и над редовия полицай, се характеризираше с една-единствена дума: непостоянно. Последният опит да се угоди на обществото се състоеше в преобразуването на цялата шведска полиция в „полиция на народа“. Никой не знаеше как точно ще стане това. Директорът на Националната полиция изградил тезите си колко е важно полицията да се вижда, и разлепваше манифеста си на всяка изпречила се врата. И понеже никой никога не бе мислил за полицията като за невидима, им бе трудно да разберат как да следват новата му литургия. Вече имаше пешеходни патрули. Както и велосипедни полицаи, които обикаляха в малки и бързи мини отряди. Директорът вероятно бе имал предвид по-нематериална видимост. Така се стигна до там, че поотупаха прахта от проекта за квартална полиция. Квартална полиция звучи дружелюбно, като мека възглавничка под главата. Как обаче тази идея щеше да се съчетае с все по-жестоката и ескалираща престъпност в Швеция — никой не знаеше. Новата стратегия предполагаше да се отделя време и на въпроси като този доколко е целесъобразно току-що сформирано местно етнографско дружество да се нарече „Приятелите на секирата“.
Валандер излезе от кабинета си, за да си вземе чаша кафе. Върна се, затвори вратата и започна наново да проучва огромния следствен материал. Отначало му бе трудно да се съсредоточи. В главата му през цялото време кръжаха мисли за снощния разговор с Байба. Наложи си отново да се върне към полицейската работа. След няколко часа бе „преговорил“ материала и отново стигна дотам, докъдето го бе оставил, преди да замине за Италия. Обади се на колега — криминалист от Гьотеборг, с когото работеха по случая. Съвместно обсъдиха някои от допирните точки. Когато разговорът приключи, часът вече беше дванайсет. Валандер усети, че е гладен. Все още валеше. Слезе с колата до центъра и хапна в ресторант, в който предлагаха обедно меню. В един часа се прибра. Тъкмо се настани на стола си, когато телефонът иззвъня. Беше Ебба на пропуска.