Сведберг побутна бележката, на която бе записал адреса на Катарина Таксел. Валандер забеляза, че е на трийсет и три години и се занимава с частен бизнес, но не пишеше точно какъв. Адресът й беше в центъра на Лунд.
— Утре сутринта в седем часа ще сме там — каза той. — Понеже тази нощ ние двамата се занимавахме с това, спокойно можем да продължим. Сега най-добре да поспим няколко часа.
— Странно е — вметна Сведберг. — Първо издирваме наемен войник. А сега издирваме медицинска сестра.
— За която предполагаме, че не е истинска сестра — уточни Валандер.
— Всъщност не знаем дали е така — изтъкна Сведберг. — Това, че Юлва не я е познала, не означава непременно, че не е истинска медицинска сестра.
— Имаш право. Не бива да изключваме тази възможност.
Валандер се изправи.
— Ще те откарам у вас — каза Сведберг. — Какво става с колата?
— Трябва да купувам нова. Но не знам откъде ще взема пари.
Един от дежурните полицаи се втурна в стаята.
— Знаех, че сте тук — рече той. — Мисля, че се е случило нещо.
Валандер усети топката в стомаха си. Не пак, каза си. Няма да се справим.
— Мъж с тежки наранявания лежи в крайпътната канавка между Сьовестад и Льодинге. Открил го е шофьор на камион. Не знаем дали е прегазен, или е станал жертва на насилие. Натам е тръгнала линейка. Помислих си, понеже е близо до Льодинге…
Така и не довърши изречението. Сведберг и Валандер вече излизаха от стаята.
Пристигнаха тъкмо когато парамедиците вдигаха ранения мъж на носилка. Валандер разпозна медицинския екип, който бе срещнал по-рано пред болницата.
— Като кораби, които се разминават в нощта — пошегува се шофьорът на линейката.
— Катастрофа ли е?
— Ако е така, този, който го е ударил, е избягал. Но изглежда по скоро като побой.
Валандер се огледа. Отсечката от пътя беше пуста.
— Кой би се размотавал тук посред нощ? — попита той.
Мъжът имаше жестоки наранявания по лицето. Едвам дишаше с хриптене.
— Тръгваме — каза шофьорът. — Нямаме време за губене. Може да има вътрешни разкъсвания.
Линейката изчезна. Огледаха местопроизшествието на светлината от фаровете на колата на Сведберг. Веднага след това пристигна нощен патрул от Юстад. Сведберг и Валандер не бяха открили нищо. Нямаше дори следи от спиране. Сведберг разказа на новопристигналите полицаи какво се беше случило. След това двамата с Валандер се върнаха в Юстад. Беше излязъл вятър. Датчик в колата на Сведберг показваше каква е температурата отвън. Три градуса над нулата.
— Вероятно няма връзка с нашия случай — каза Валандер. — Ако ме оставиш в болницата, ще можеш да си идеш у вас да поспиш. Поне един от двама ни ще е малко по-бодър утре сутрин.
— От къде да те взема? — попита Сведберг.
— От „Мариягатан“. Да кажем, в шест часа. Мартинсон става рано. Обади му се и му разкажи какво е станало. Помоли го да говори с Нюберг за пластмасовата щипка. Кажи му, че заминаваме за Лунд.
За втори път тази нощ Валандер се озова пред входа на Спешното отделение. Когато пристигна там, на ранения вече му оказваха лекарска помощ. Валандер седна и зачака. Беше капнал от умора. Без да иска, заспа. Събуди се рязко, когато някой произнесе името му, и отначало не си спомни къде се намира. Беше сънувал. Рим. Бродил бе из тъмни улици и бе търсил баща си, без да може да го намери.
Един лекар стоеше изправен пред него. Изведнъж се разбуди напълно.
— Ще се оправи — съобщи лекарят. — Но е бил жестоко пребит.
— Значи не е катастрофа?
— Не. Побой. Доколкото можем да установим, няма вътрешни разкъсвания.
— Има ли документи у себе си?
Лекарят му подаде един плик. Валандер извади портфейл, който освен всичко друго съдържаше и шофьорска книжка. Името на мъжа бе Оке Давидсон. Валандер забеляза, че не е трябвало да шофира през нощта.
— Мога ли да говоря с него?
— Струва ми се, че е най-добре да почакате.
Валандер реши да помоли Хансон или Ан-Брит Хьоглунд да се заемат по-нататък. Въпреки че бяха нанесени тежки телесни повреди, засега трябваше да оставят случая на второ място. Нямаха достатъчно време.