— Как е той? — поинтересува се Валандер.
— Изглежда по-зле, отколкото е в действителност. И все пак положението е много лошо. Но не колкото историята, която ми разказа.
По-късно Валандер се убеди, че Хансон не преувеличава. Изслуша го, отначало с удивление, сетне с нарастващо възмущение. Хансон говори сбито и ясно. Въпреки това историята излизаше извън всякакви граници. Валандер чу неща, за които никога преди не би си и помислял, че могат да се случат. Сега се бяха случили и те трябваше да се примирят. Швеция постоянно се променяше. Най-често тези промени се прокрадваха незабелязано и се установяваха едва по-късно. Понякога Валандер имаше чувството, че през цялата структура на обществото преминава спазъм. Като полицай той наблюдаваше и преживяваше.
Историята на Хансон за Оке Давидсон бе подобен спазъм, който на свой ред разтърси Валандер из основи.
Оке Давидсон е служител в „Социални грижи“ в Малмьо. Категоризиран е като частично нетрудоспособен поради лошо зрение. Но след многогодишна борба бе получил шофьорска книжка при условия, които ограничават нейната валидност. От края на седемдесетте Давидсон поддържал връзка с жена от Льодинге. Предишната вечер връзката приключила. Обикновено Оке Давидсон оставал да нощува в Льодинге, понеже нямал право да шофира на тъмно. Сега обаче бил принуден да го направи. Загубил се и най-накрая спрял, за да попита за пътя. Тогава бил пребит от нощен патрул, съставен от доброволци, които се били организирали в Льодинге. Обвинили го, че е крадец, и отказали да приемат обясненията му. Очилата му изчезнали, навярно били строшени. Пребили го до безсъзнание и дошъл на себе си едва когато парамедиците го вдигнали на носилката.
Това бе историята на Хансон за Оке Давидсон. Но имаше и още.
— Давидсон е миролюбив човечец, който, освен че недовижда, страда и от високо кръвно налягане. Разговарях с някои от колегите му от Малмьо, които са потресени. Един от тях ми разказа нещо, което самият Давидсон премълча. Може би защото по природа е срамежлив.
Валандер бе цял в слух.
— Оке Давидсон е активен и всеотдаен член на „Амнести Интернешънъл“ — съобщи Хансон. — От сега нататък тази организация може да се заинтересува и от Швеция. Освен ако възходът на гражданската гвардия и атаките над граждани не бъдат спрени.
Валандер загуби дар слово. Призляваше му и кипеше от гняв.
— Тези кретени си имат водач — продължи Хансон. — Казва се Ескил Бенгтсон и има фирма за превози в Льодинге.
— Трябва да сложим край на това — заяви Лиса Холгершон. — Дори и да сме затънали до гуша в разследването на убийствата. Трябва да имаме поне план за действие.
— Този план вече съществува — каза Валандер и се изправи. — Той е много прост. Състои се в това да отидем и да задържим Ескил Бенгтсон. Както и всеки, замесен в тази опълченска гвардия. Оке Давидсон ще трябва да ги разпознае един по един.
— Та той нищо не вижда — възрази Лиса.
— Хората, които имат лошо зрение, често имат развит слух — поясни Валандер. — Доколкото разбрах, докато са го били, те са разговаряли помежду си.
— Чудя се дали това е оправдано — поколеба се тя. — С какви доказателства всъщност разполагаме?
— За мен е оправдано — каза Валандер. — Естествено, ти можеш да ми заповядаш да остана в участъка.
Тя поклати глава.
— Тръгвай — нареди тя. — Колкото по-бързо, по-добре.
Валандер кимна на Хансон. Спряха се отвън в коридора.
— Искам две патрулни коли — уточни Валандер, докато настойчиво забиваше пръст в рамото на Хансон. — И да карат със сини лампи и сирени. При излизане от Юстад и при влизане в Льодинге. Няма да навреди и ако подшушнем на вестниците за това.
— Не мисля, че можем да го направим — угрижено каза Хансон.
— Естествено, че не можем — съгласи се Валандер. — Потегляме след десет минути. В колата можем да поговорим за документите от Йостерсунд.
— Остава ми едно кило — обясни Хансон. — Невероятно разследване! Кръг след кръг. Има дори и един син, който е поел щафетата на разследването от баща си.
— В колата — прекъсна го Валандер. — Не тук.
Щом Хансон си тръгна, Валандер продължи към пропуска. Поговори под сурдинка с Ебба. Тя кимна и обеща да направи каквото я бе помолил.
Пет минути по-късно бяха на път. Напуснаха града с пуснати сирени и сини лампи.
— За какво ще го задържим? — попита Хансон. — Имам предвид Ескил Бенгтсон.