— Имаш посетител — каза тя.
— Кой е той?
— Някой си Свен Тюрен. Иска да говори с теб.
— За какво?
— За човек, който може би е изчезнал.
— Няма ли друг, който да го поеме?
— Настоява да говори точно с теб.
Валандер изгледа разтворените папки на бюрото. Нищо в тях не беше толкова спешно, че да не може да приеме сигнал за изчезнало лице.
— Прати ми го — склони той и остави слушалката.
Отвори вратата и започна да разчиства папките от бюрото. Щом вдигна поглед, на вратата стоеше един мъж. Валандер не го бе виждал преди. Мъжът беше облечен в комбинезон, с логото на верига бензиностанции „О.К.“. Когато влезе в стаята, Валандер го лъхна миризма на нафта и петрол.
Здрависа се с посетителя и го покани да седне. Мъжът беше около петдесетте, с рядка посивяла коса, небръснат. Представи се като Свен Тюрен.
— Искали сте да говорите с мен — започна Валандер.
— От туй, дето се говори, разбрах, че ви бива като полицай — каза Свен Тюрен. Сконското му наречие издаваше, че е от западната част на областта, тоест беше земляк на Валандер.
— Болшинството полицаи ги бива — отбеляза Валандер.
Отговорът на Свен Тюрен го изненада.
— Сам знаеш, че не е вярно — каза. — Навремето съм лежал в пандиза за едно друго. И съм срещал много полицаи дето, да си кажа правичката, и за чеп за зеле не става от тях.
Валандер се сепна от подбора му на думи. Предпочете да остави мнението му без коментар.
— Предполагам, че едва ли сте дошли, за да ми съобщите това — смени темата. — Става дума за изчезнал човек?
Свен Тюрен въртеше кепето на „О.К.“ между пръстите.
— Във всеки случай е странно — додаде той.
Валандер изрови бележник от едно чекмедже и го запрелиства, докато не стигна до празна страница.
— Да започнем от началото — предложи той. — Кое е лицето, което подозирате, че е изчезнало? И кое е толкова странно?
— Холгер Ериксон.
— Кой е той?
— Един клиент.
— Предполагам, че имате бензиностанция.
Свен Тюрен поклати отбранително глава.
— Доставям нафта за отопление — обясни той. — Държа района северно от Юстад. Холгер Ериксон живее между Хьогестад и Льодинге. Обади се в офиса и каза, че резервоарът му бил на привършване. Разбрахме се за доставка в четвъртък сутринта. Ала когато отидох на адреса, там нямаше никого.
Валандер си водеше бележки.
— Говорите за миналия четвъртък?
— За двайсет и втори.
— А той кога ви се обади?
— В понеделника.
Валандер се замисли.
— Възможно ли е да станало някакво недоразумение относно времето за доставката?
— Повече от десет години карам нафта на Холгер Ериксон. Никога досега не е имало недоразумения.
— Какво стана тогава? Когато открихте, че го няма в дома му?
— Капакът на резервоара му за нафта беше заключен, затуй си тръгнах. Оставих му бележка в пощенската кутия.
— Какво стана после?
— Нищо.
Валандер остави химикалката.
— Когато човек доставя нафта като мен, забелязва разни неща за привичките на хората — продължи Свен. — Това с Холгер Ериксон не ми излизаше от ума. Не се връзваше да е заминал. Та отидох дотам вчера следобед, като свърших работа. С моята си кола. Бележката си стоеше в пощенската кутия. Под всичката останала поща, дето се беше получила от миналия четвъртък. Влязох в имението и позвъних на вратата. Нямаше никой вкъщи. Колата си стоеше в гаража.
— Той сам ли живее?
— Ериксон не е женен. Забогатял е от търговия с коли. Освен това пише стихове. Веднъж ми подари своя книга.
Изведнъж Валандер се сети, че беше забелязал името на Холгер Ериксон на един рафт в книжарницата на Юстад, където стояха произведения на разни местни писатели. Тогава търсеше подходящ подарък за Сведберг по случай четирийсетата му годишнина.
— Имаше още нещо, дето не беше в ред — додаде Свен Тюрен. — Вратата не беше заключена. Рекох си, че може да е болен. Все пак той гони осемдесетте. Влязох в къщата. Беше празна. Въпреки че в кухнята кафеварката беше включена. Миришеше. Кафето беше загоряло, водата бе извряла. Тогава реших да дойда при вас. Има нещо, дето не е както трябва.