Двамата полицаи от Малмьо кимнаха в знак на съгласие.
— Ще повдигна въпроса пред Лиса Холгершон утре — каза Валандер. — Освен това смятам да се погрижа да ни пратят няколко колежки. Ако не друго, току-виж, ни повдигнали духа.
Потискащата атмосфера се разведри за миг. Валандер се възползва от случая и стана прав. Важно е да знаеш кога да сложиш край на едно съвещание. Сега беше моментът. Нямаше как да постигнат по-голям напредък. Нуждаеха се от сън.
Валандер отиде до кабинета, за да си вземе якето. Разлисти купчината бележки за пропуснати телефонни обаждания, която постоянно растеше. Вместо да се облече, се отпусна на стола. По коридора се чу шум от заглъхващи стъпки. Веднага след това настъпи тишина. Завъртя настолната лампа надолу към плота. Стаята потъна в мрак.
Часът бе дванайсет и половина. Без да се замисли, сграбчи телефона и набра номера на Байба в Рига. Точно като него и тя имаше нередовни навици, що се отнася до спането. Понякога си лягаше рано, но често й се случваше да будува до среднощ. Той никога не знаеше предварително. Сега тя отговори почти веднага. Беше будна. Както винаги се опита да разбере по тона й дали се радва да го чуе. Никога не се чувстваше сигурен, преди да й се обади. Този път имаше усещането, че е доста резервирана. Това веднага го накара да се почувства неспокоен. Искаше да получи уверение, че всичко е наред. Попита я как се чувства, разказа й за изтощителното разследване. Тя му зададе няколко въпроса. А после той не знаеше как да продължи. Тишината започна да отеква между Юстад и Рига.
— Кога ще дойдеш? — попита той накрая.
Отговорът й го изненада, макар че трябваше да го очаква.
— Наистина ли искаш да дойда?
— Защо да не го искам?
— Хич не се обаждаш. А когато се обадиш, ми обясняваш, че всъщност нямаш време да говориш с мен, как тогава ще имаш време за мен, ако дойда?
— Изобщо не е така.
— А тогава как е?
Не знаеше какво предизвика следващите му действия. Нито тогава, нито по-късно. Опита да потисне собствения си импулс, но не успя. Тресна слушалката върху вилката. Втренчи се в телефона. После стана и си тръгна. Още преди да стигне дежурната стая, се разкая. Ала познаваше Байба достатъчно добре и знаеше, че няма да вдигне, ако й позвъни отново.
Излезе навън в нощния въздух. Една полицейска кола тъкмо се отдалечаваше и изчезна покрай водната кула.
Нямаше вятър. Въздухът бе мразовит. Небето ясно. Вторник, деветнайсети октомври.
Нямаше обяснение за собствената си реакция. Какво ли щеше да стане, ако в този момент тя бе там до него?
Замисли се за убитите мъже. Сякаш внезапно очите му се отвориха за нещо, което до този момент не бе видял. Частица от самия него се криеше в цялата тази жестокост, която го обкръжаваше. Той беше част от нея.
Въпрос на степенуване. Нищо повече.
Поклати глава. Знаеше, че рано на следващата сутрин трябва да се обади на Байба. Тогава тя щеше да вдигне телефона. Нещата изобщо не бяха толкова зле. Тя ще разбере. Някой път умората можеше да накара и нея да избухне. И тогава ще е негов ред да прояви разбиране.
Беше един часът. Би трябвало да се прибере вкъщи и да спи. Да помоли някой от нощните патрули да го закара. Вместо това тръгна пеш. Градът бе пуст. В далечината се чу шум от свирещите гуми на кола, която поднася. Сетне тишина. Закрачи надолу по хълма към болницата.
Разследващият екип се бе съвещавал в продължение на седем часа. Макар че не се случи нищо съществено, вечерта беше изпълнена със събития. В промеждутъците, истината постепенно започва да се избистря, каза веднъж порядъчно почерпеният Рюдберг. И Валандер, макар да бе също толкова почерпан, веднага разбра какво има предвид. Никога не бе го забравил. Седяха на балкона на Рюдберг. Преди пет, може би шест години. Рюдберг все още не се беше разболял. Една юнска вечер, точно преди Еньовден. Празнуваха нещо, но Валандер не помнеше точно какво.
В промеждутъците истината постепенно започва да се избистря.
Беше стигнал болницата. Спря. Поколеба се за миг. После зави зад ъгъла и се озова при спешното отделение. Позвъни на нощния звънец. Когато се обади глас, каза кой е и попита дали акушерката Юлва Бринк е на работа. От другата страна потвърдиха. Помоли да го пуснат вътре.
Тя го посрещна пред стъклените врати. По лицето й можеше да види, че е разтревожена. Той се усмихна. Ала това не намали тревогата й. Може би усмивката му не беше достатъчно искрена. Или осветлението беше лошо.