Когато излезе на улицата, осъзна, че дъждът е по-силен, отколкото му се видя през прозореца. Прибра се във входа и набра номера на участъка от мобилния. Ебба обеща, че веднага ще да изпрати полицейска кола да го вземе. След по-малко от пет минути колата удари спирачки пред сградата. В осем часа беше вече в кабинета си.
Едва успя да си съблече якето, когато изведнъж всичко около него започна да се случва едновременно.
Ан-Брит Хьоглунд стоеше на вратата. Беше пребледняла.
— Чу ли? — попита тя.
Валандер потръпна. Пак ли се беше случило? Още един убит мъж?
— Току-що дойдох — отвърна. — Какво има?
— Дъщерята на Мартинсон е била нападната.
— Терес ли?
— Да.
— Какво се е случило?
— Нахвърлили се върху й пред училището. Мартинсон току-що си тръгна. Доколкото разбрах от Сведберг, станало, защото Мартинсон е полицай.
Валандер я изгледа недоумяващо.
— Сериозно ли е?
— Била е блъскана и удряна с юмруци по главата. Ритали са я. Не е получила сериозни наранявания. Естествено, изпаднала в шок.
— Кой го е направил?
— Други ученици, по-големи от нея.
Валандер се отпусна на стола.
— Това е ужасно! Но защо?
— Не знам как точно се е случило. Но явно учениците са обсъждали историята с гражданската гвардия. Казали, че полицията не прави нищо. Че сме се предали.
— И са се нахвърлили върху дъщерята на Мартинсон?
— Да.
Валандер усети, че в гърлото му засяда буца. Терес беше тринайсетгодишна и Мартинсон непрекъснато говореше за нея.
— Защо им е да нападат едно невинно дете? — попита той.
— Видя ли вестниците? — попита тя.
— Не.
— По-добре ги прегледай. Хората говорят за Ескил Бенгтсон и останалите. Гледат на арестите като на нарушение на човешките права. Твърдят, че Оке Давидсон е оказал съпротива. Големи репортажи, снимки, дебели заглавия. „На чия страна всъщност е полицията?“
— Не ми трябва да чета тези дивотии — отвърна Валандер с неприязън. — Какво става в училището?
— Хансон отпътува за там. Мартинсон е отвел дъщеря си вкъщи.
— Та значи тези, които са го извършили, са хлапаци от училището?
— Да. Доколкото знаем.
— Иди там — бързо реши Валандер. — Разбери всичко, което можеш. Говори с момчетата. Струва ми се, че ще е най-добре да стоя настрана. Страхувам се да не изгубя контрол.
— Хансон вече е там. Едва ли е необходим още някой.
— Напротив — настоя Валандер. — Държа и ти да отидеш. Със сигурност Хансон ще се справи и сам. И все пак искам ти да прецениш какво всъщност се е случило, от твоя гледна точка, и защо. Колкото повече наши хора има там, толкова по-бързо ще им стане ясно, че гледаме много сериозно на инцидента. Аз смятам да отида у Мартинсон. Всичко друго ще трябва да почака. Най-лошото нещо, което можеш да направиш в тази страна, както и във всяка друга, е да убиеш полицай. Следващото най-лошо е да се посегне на детето на полицай.
— Изглежда, че другите ученици са стояли наоколо и са се смеели.
Валандер вдигна ръце. Не желаеше да чува повече.
Стана от стола и се пресегна за якето си.
— Ескил Бенгтсон и другите ще бъдат пуснати днес — каза той, докато вървяха по коридора. — Но Пер Окесон ще повдигне обвинение.
— Каква ли присъда ще получат?
— Местните хора вече говорят, че ще съберат парите, ако им искат обезщетение. Но можем да се надяваме, че ще ги пратят в затвора. Поне някои от тях.
— Как е Оке Давидсон?
— Отново си е у дома в Малмьо. С дълги болнични.
Валандер спря и я погледна.
— Какво щеше да стане, ако по случайност го бяха убили? И тогава ли щяха да ги глобят?
Не изчака отговора.
Една полицейска кола откара Валандер до дома на Мартинсон, който се намираше в квартал с еднофамилни къщички в източната част на града. Валандер беше идвал няколко пъти тук. Къщата бе скромна. Но в градината Мартинсон и съпругата му бяха вложили много любов. Той позвъни на вратата. Отвори Мария, жената на Мартинсон. Валандер забеляза, че очите й бяха зачервени. Терес бе единствената им дъщеря и най-голямото дете. Освен нея семейството имаше и две момчета. Едното, на име Рикард, стоеше зад нея. Валандер се усмихна и го погали по главата.