— Как сте? — попита той. — Току-що научих. Веднага дойдох.
— Седи на леглото и плаче. Единственият, с когото иска да говори, е баща й.
Валандер влезе. Съблече си якето и си събу обувките. Единият му чорап беше скъсан. Тя му предложи кафе, той прие. В същия миг Мартинсон се зададе надолу по стълбите. Обикновено той беше засмян човек. Сега Валандер забеляза, че лицето му се е превърнало в маска от сиво огорчение. И страх.
— Чух какво се е случило — каза Валандер. — Веднага дойдох.
Настаниха се във всекидневната.
— Как е тя? — попита Валандер.
Мартинсон само поклати глава. Валандер си помисли, че всеки момент ще избухне в сълзи. За пръв път щеше да види колегата си да плаче.
— Напускам — заяви Мартинсон. — Ще говоря с Лиса още днес.
Валандер не знаеше какво да отвърне. Мартинсон с право беше разстроен. Лесно можеше да си представи как би реагирал по същия начин, ако бяха нападнали Линда.
Въпреки това трябваше да се противопостави на това. Последното нещо, което му трябваше сега, бе Мартинсон да напусне. Валандер трябваше да влезе в ролята на адвокат на дявола. Беше му ясно, че единственият, който може да му повлияе да промени решението си, е самият той.
Обаче беше твърде рано. Виждаше колко шокиран е Мартинсон.
Мария влезе с кафе. Съпругът й поклати глава. Не искаше.
— Не си заслужава — обади се той. — Когато започне да се пренася и върху семейството.
— Не — съгласи се Валандер. — Не си заслужава.
Мартинсон не каза нищо повече. Нито Валандер. Веднага след това Мартинсон стана и отново изчезна нагоре по стълбите. Валандер осъзна, че в този момент няма какво повече да стори.
Съпругата на Мартинсон го изпрати до вратата.
— Поздрави я — каза Валандер.
— Дали отново ще ни нападнат?
— Не — отговори Валандер. — Знам, че това, което казвам сега, звучи странно. Сякаш се опитвам да омаловажа произшествието до някаква си дребна злополука. Не такова е намерението ми. Важното е да не губим чувството си за съизмеримост. Да не си вадим погрешни заключения. Става дума за момчета, които навярно са само с няколко години по-големи от Терес. Едва ли са искали да сторят чак такова зло. Сигурно дори не са знаели какво вършат. Това се случи, защото такива като Ескил Бенгтсон и другите в Льодинге организират гражданска гвардия и да насъскват хората срещу полицията.
— Знам — потвърди тя. — Чувам хората да говорят за това и тук, в квартала.
— Съзнавам, че е трудно да разсъждаваш трезво, когато собствените ти деца са потърпевши — допълни Валандер. — Въпреки това трябва да се опитаме да се придържаме към здравия разум.
— Цялото това насилие откъде идва?
— Малко хора са наистина лоши — отговори Валандер. — Поне аз си мисля, че са рядкост. Но пък съществуват лоши обстоятелства, които отключват цялото това насилие. Именно срещу тези обстоятелства трябва да се борим.
— Не става ли все по-лошо и по-лошо?
— Може би — поколеба се Валандер. — Но ако е така, то обстоятелствата са тези, които се променят. А не защото хората са станали по-лоши.
— Страната ни е станала толкова безсърдечна.
— Да — съгласи се Валандер, — наистина е така.
Ръкува се с нея и се качи в полицейската кола, която го чакаше.
— Как е Терес? — попита полицаят, който караше.
— Разстроена е — отговори Валандер. — Както и родителите й.
— Това не те ли вбесява?
— Да — отвърна Валандер. — Вбесява ме.
Валандер се върна в участъка. Хансон и Ан-Брит Хьоглунд все още бяха в училището, където Терес е била нападната. Валандер научи, че Лиса Холгершон е в Стокхолм. За момент се подразни. Ала тя вече бе уведомена за случилото се и следобеда се връщаше в Юстад. Валандер откри Сведберг и Хамрен. Нюберг беше в имението на Холгер Ериксон и търсеше пръстови отпечатъци. Двамата полицаи от Малмьо бяха изчезнали по различни задачи. Със Сведберг и Хамрен седнаха в заседателната зала. Всички бяха разстроени от това, което се беше случило с дъщерята на Мартинсон. Поговориха накратко, после се разотидоха, всеки по делата си. Предната вечер грижливо бяха разпределили задачите помежду си. Валандер се обади на Нюберг на мобилния му телефон.
— Как върви? — попита.
— Мъчно — отвърна Нюберг. — Но май открихме неясен отпечатък горе в наблюдателницата. От долната страна на перилото. Може и да се окаже, че не е негов. Продължаваме да търсим.