В дванайсет без четвърт, след големи усилия, Валандер успя да намери място за паркиране в центъра на Лунд. Докато вървеше през града, дъждът спря. В главата си започна да формулира въпросите си към Катарина Таксел. Забеляза Бирш отдалеч.
— Чух по новините — каза той. — За Мартинсон и дъщеря му. Гадна работа.
— Напоследък с всичко е така — отвърна Валандер.
— Как е момиченцето?
— Да се надяваме, че ще успее да го забрави. Но Мартинсон заяви, че смята да напусне полицията. Това е нещо, което трябва да предотвратим.
— Ако наистина го е решил, никой няма да може да го спре.
— Не мисля, че ще го направи. Най-малкото възнамерявам да се увери, че наистина знае какво върши.
— Веднъж ме уцелиха с камък в главата — каза Бирш. — Така се разлютих, че настигнах онзи, дето го беше хвърлил. Оказа се, че навремето съм пратил брат му в пандиза. Смяташе, че има пълното право да ме замери с камък по главата.
— Полицаят си остава полицай — каза Валандер. — Особено ако човек вярва на онези, дето хвърлят камъните.
Бирш смени темата.
— За какво смяташ да я разпитваме?
— Йожен Блумберг. Как са се запознали. Трябва да остане с усещането, че й задавам същите въпроси като на много други хора. Общо взето, рутинни въпроси.
— Какво се надяваш да постигнеш?
— Не знам. Но въпреки това смятам, че е необходимо. Нещо може да изскочи.
Влязоха в блока. Изведнъж Валандер усети, че нещо не е наред. Спря се на стълбището. Бирш го изгледа.
— Какво има?
— Не знам. Най-вероятно нищо.
Продължиха нагоре до втория етаж. Бирш позвъни на вратата. Зачакаха. Той позвъни отново. Звънът отекна във вътрешността на апартамента. Спогледаха се. Валандер се наведе и отвори процепа на пощенската кутия. Всичко беше много тихо.
Бирш позвъни отново. Дълги, повтарящи се сигнали. Никой не дойде да отвори.
— Трябва да си е вкъщи — каза той. — Не са докладвали да е излизала.
— Тогава трябва да е изчезнала през комина — пошегува се Валандер. — Тук я няма.
Тичешком слязоха по стълбите. Бирш със замах отвори вратата на полицейската кола. Мъжът зад волана седеше и четеше вестник.
— Излязла ли е? — попита Бирш.
— Вътре е.
— Я помисли пак.
— Има ли задна врата? — попита Валандер.
Бирш повтори въпроса на мъжа зад кормилото.
— Не, доколкото знам.
— Това не е никакъв отговор — сопна се Бирш. — Или има задна врата, или няма.
Отново влязоха в блока. Спуснаха се по няколко стъпала. Вратата към мазетата беше заключена.
— Има ли портиер? — попита Валандер.
— Нямаме време за това — сопна се Бирш.
Той внимателно огледа пантите на вратата. Бяха ръждясали.
— Можем да опитаме — измърмори под носа си.
Засили се и се метна към вратата. Тя се изтръгна от пантите си.
— Нали знаеш, че току-що наруши правилника — отбеляза Валандер без капка ирония.
Влязоха вътре. Коридорът водеше между множество заключени мазета към една врата. Бирш я отвори. Озоваха се в подножието на стълбище, от което се излизаше на улицата.
— И така, тя се е измъкнала през задния вход — обясни той. — И никой дори не си е направил труда да провери дали такъв съществува.
— Може да е още в апартамента — възрази Валандер.
Бирш веднага се досети.
— Самоубийство?
— Не знам. Но трябва да влезем вътре. А нямаме време да чакаме ключар.
— Бива ме да отварям ключалки — отбеляза Бирш. — Трябва само да си взема някои инструменти.
Отне му по-малко от пет минути. Когато се върна, беше запъхтян. Междувременно Валандер се върна при вратата на Катарина Таксел и продължи да звъни. Един възрастен господин отвори съседната врата и попита какво става. Валандер се ядоса. Извади полицейската си значка и я тикна под носа на мъжа.
— Ще ви бъдем благодарни, ако затворите вратата — каза той. — Веднага. И да остане затворена, докато не ви наредя друго.
Мъжът изчезна. Валандер чу как постави верига на вратата.
Бирш разби ключалката за няма и пет минути. Влязоха. Апартаментът беше празен. Катарина Таксел бе взела детето със себе си. Бирш поклати глава.