— Някой ще трябва да отговаря за това — каза.
— Напомня ми за случая Берлинг — вметна Валандер. — Нали той беше излязъл преспокойно през задния вход, докато цялата охрана била съсредоточена отпред.
Обиколиха апартамента. Валандер остана с впечатлението, че е заминала набързо. Спря се пред една бебешка количка и комбинирано столче за лежане и носене, които стояха в кухнята.
— Сигурно са я взели с кола — подхвърли той. — От отсрещната страна на улицата има бензиностанция. Може би някой е видял жена с дете да излиза от блока.
Бирш излезе. Валандер обиколи апартамента още един път. Опита да си представи какво ли се е случило. Защо една жена с току-що родено дете напуска апартамента си? Това, че е използвала задния вход, говореше, че е искала да изчезне, без да я забележат. Означаваше също и че е забелязала, че блокът е под наблюдение.
Тя или някой друг, помисли си Валандер.
Може някой да е забелязал полицаите отвън. После й е позвънил и е организирал бягството.
Седна на един стол в кухнята. Оставаше му да си отговори на още един въпрос. Дали Катарина Таксел и детето й бяха в опасност? Или са излезли от апартамента доброволно?
Някой щеше да е забележи, ако е оказала съпротива, помисли си после. Вероятно е тръгнала доброволно. Има само една причина да го направи. Не е искала да отговаря на въпросите на полицията.
Той стана и отиде до прозореца. Видя Бирш да разговаря с един от служителите на бензиностанцията. В същия миг телефонът звънна. Валандер се сепна. Отиде във всекидневната. Отново се позвъни. Той вдигна слушалката.
— Катарина? — попита женски глас.
— Няма я — отговори той. — Кой я търси?
— Кой сте вие? — попита жената. — Аз съм майката на Катарина.
— Казвам се Курт Валандер. Полицай съм. Нищо не е станало. Катарина я няма тук. Нито нея, нито детето й.
— Това е невъзможно.
— Може да ви се струва така, но нея я няма тук. Дали евентуално не знаете къде би могла да е отишла?
— Не би отишла никъде, без първо да говори с мен.
Валандер бързо взе решение.
— Добре би било да дойдете. Ако не греша, вие живеете наблизо.
— Ще ми трябват не повече от десет минути — отговори тя. — Какво се е случило?
По тона й разбра, че е уплашена.
— Със сигурност съществува разумно обяснение кача той. — Можем да поговорим, когато дойдете.
В момента, в който остави слушалката на вилката, Бирш отваряше вратата.
— Имаме късмет — съобщи той. — Говорих с един, дето работи на бензиностанцията. Будно момче, което си е отваряло очите на четири.
Беше си водил бележки на омазнено листче.
— Сутринта тук спрял един червен „Голф“. Някъде между девет и десет. По-скоро към десет. Една жена излязла през задния вход на блока. Носела дете. Качили се в колата, която потеглила.
Валандер усети как напрежението расте.
— Успял ли е да забележи този, който е карал?
— Шофьорът изобщо не излязъл от колата.
— Тоест не знае дали е бил жена или мъж?
— Попитах го. Даде интересен отговор. Каза, че начинът, по който потеглила колата, сочел, че зад волана е седял мъж.
Валандер се учуди.
— Как е стигнал до този извод?
— Защото колата потеглила рязко. Със свистене на гуми. Жените рядко шофирали по този начин.
Валандер разбра.
— Забелязал ли е нещо друго?
— Не. Но с малко помощ е възможно да си припомни още неща. Както казах, стори ми се човек, който си отваря очите на четири.
Валандер му съобщи, че майката на Катарина Таксел е тръгнала към апартамента.
После замълчаха.
— Какво ли се е случило? — попита Бирш.
— Не знам.
— Дали е в опасност?
— Мислих за това. Според мен не е. Но, естествено, може и да греша.
Влязоха във всекидневната. Едно бебешко чорапче лежеше самотно на пода.
Валандер огледа стаята. Бирш следеше очите му.
— Тук някъде трябва да се намира разковничето — поясни Валандер. — В този апартамент има нещо, което ще ни отведе до жената, която търсим. Намерим ли нея, ще намерим и Катарина Таксел. Тук има нещо, което ще ни подскаже в коя посока да търсим. Трябва да го намерим, ако ще да изкъртим и дюшемето.
Бирш не каза нищо.
Чуха как ключалката изщрака. Значи тя си има собствен ключ. Майката на Катарина Таксел влезе в стаята.