Бутна стола назад. Затвори последното чекмедже. Нищо. Сега не знаеше повече, отколкото преди. Смръщи чело. Нещо не му се връзваше. Ако е взела решението да замине набързо, в което бе убеден, тя не е разполагала с достатъчно време, за да вземе със себе си всичко, което е искала да запази в тайна. Със сигурност е държала дневниците подръка. Така е можела да ги спаси в случай на пожар. При повечето хора винаги има пространство, което не подлежи на ред и категоризация. Ала не и тук. Той стана и внимателно издърпа писалището от стената. От задната му страна не откри нищо. Умислен, отново седна на стола. Беше видял нещо. Нещо, което едва сега изплава в съзнанието му. Седеше неподвижно и се опитваше да извика картината в ума си. Не бяха снимките. Нито пък писмата. Какво беше тогава? Бележниците? Договорът за наем? Разписките от кредитната карта? Нищо от това. Какво друго?
Единственото, което остана, е самата мебел, помисли си. Секретерът. Изведнъж разбра какво е. Нещо свързано с малките чекмедженца. Издърпа отново едно от тях. После следващото. Сравни ги. Извади ги и надзърна в писалището. Там нямаше нищо. Върна чекмедженцата. Издърпа най-горното от лявата страна на писалището. После другото. И тогава го откри. Чекмеджетата бяха с различна дълбочина. Издърпа по-малкото и го обърна. Там също имаше отвор. Чекмеджето беше с двойно дъно. Откъм задната страна имаше тайник. Отвори го. Вътре намери един-единствен предмет. Извади го и го постави на бюрото пред себе си.
Разписание на Шведските железници. За пролетта на 1991-ва. Влаковете между Малмьо и Стокхолм.
Извади останалите чекмеджета, едно по едно. Намери още един тайник, но беше празен.
Облегна се назад в стола и се загледа в разписанието. Не можеше да разбере какво означава. Още по-трудно му бе да разбере защо е било скътано в тайника. Едва ли е попаднало там по погрешка.
Бирш влезе в стаята.
— Виж това — каза Валандер.
Бирш застана зад гърба му. Валандер посочи разписанието.
— Беше в скривалището на Катарина.
— Разписанието ли?
Валандер поклати глава.
— Не го разбирам — каза той.
Прелисти го страница по страница. Бирш придърпа един стол и се настани до него. Валандер обръщаше листата. Нямаше нищо написано, нито една страница не беше подгъната и не се разтваряше от само себе си. Едва когато обърна предпоследната страница, внезапно спря. Бирш също го забеляза. Влакът, който заминаваше от Несшьо, беше подчертан. От Несшьо за Малмьо. Тръгване в 16:00 часа. Пристигане в Лунд 18:42 часа. Малмьо — 18:57 часа.
Несшьо — 16:00 часа. Някой беше подчертал целия ред.
Валандер погледна Бирш.
— Това говори ли ти нещо?
— Нищо.
Валандер остави разписанието.
— Дали пък Катарина Таксел няма нещо общо с Несшьо? — попита той.
— Не, доколкото ми е известно — отговори Валандер. — Но не е невъзможно. Уви, най-голямата трудност, пред която сме изправени в момента, е, че всичко ми изглежда възможно. Не можем да различим детайлите, които са от значение, и да зачеркнем други като по-маловажни.
Валандер беше взел няколко найлонови пликчета от криминалиста, който по-рано през деня направи оглед на апартамента, за да открие пръстови отпечатъци, които не принадлежат на Катарина Таксел или майка й. Прибра разписанието.
— Ще го взема — каза. — Ако нямаш нищо против.
Бирш сви рамене.
— Няма да ти свърши работа даже и за сверка кога вървят влаковете — отбеляза той. — Изтекло е преди почти три години и половина.
— Рядко пътувам с влак — рече Валандер.
— Може да е много отмарящо — вметна Бирш. — Предпочитам влака пред самолета. На човек му остава малко време за себе си.
Валандер се замисли за последния път, когато пътува с влак. На връщане от Елмхул. Бирш имаше право. По време на пътуването бе успял да си подремне.
— Едва ли ще открием нещо друго — каза той. — Мисля, че е време да се връщам в Юстад.
— Няма ли да издирваме Катарина Таксел и бебето?
— Още не.
Излязоха от апартамента. Бирш заключи. Навън дъждът почти беше спрял. Вятърът прииждаше на талази, беше застудяло. Часът бе вече девет без четвърт. Разделиха се при колата на Валандер.
— Какво да правим с наблюдението на блока? — попита Бирш.