Валандер кимна.
— Свенставик и Льодинге са далече едно от друго — бавно произнесе. — Но, ако не греша, по онова време Холгер Ериксон е продавал „Шевролет“.
В заседателната зала се възцари мълчание.
— Питам се дали е възможно Ериксон да е предприел едно дълго пътуване до Свенставик — продължи той. — И дали Криста Хаберман не го е придружила на връщане.
Валандер се обърна към Сведберг.
— По онова време Ериксон притежавал ли е вече стопанството?
Сведберг кимна утвърдително.
Валандер се огледа наоколо.
— Холгер Ериксон е набучен на пръти в смъртоносен капан — каза той. — Ако предположенията ни са верни, то убиецът отнема живота на жертвите си по начин, който отразява извършени в миналото злини. Смятам, че бихме могли да направим едно много нелицеприятно заключение.
Искаше му се да греши. Ала така и не го вярваше.
— Смятам, че трябва да започнем да търсим из земите на Ериксон — уточни той. — Криста Хаберман може да е погребана някъде там.
Часът беше единайсет без десет. Сряда, деветнайсети октомври.
32
Призори тръгнаха към стопанството.
Валандер взе със себе си Нюберг, Хамрен и Хансон. Шофираха по отделно. Валандер беше с личния си автомобил, който вече бе пристигнал от Елмхулт. Спряха при алеята, която водеше към празната къща, чернееща се подобно на самотен кораб със свален такелаж в мъглата.
Точно този четвъртък сутринта, на двайсети октомври, мъглата бе толкова плътна, че с нож да я срежеш. Бе дошла откъм морето през късната половина на нощта и сега се стелеше неподвижно над сконския пейзаж. Определиха си среща за седем, но всички закъсняха, тъй като нямаше почти никаква видимост. Валандер пристигна последен. Когато излезе от колата си, му хрумна, че приличат на ловна дружинка. Единственото, което липсваше, бяха оръжията. С неохота си помисли за задачата, която ги чакаше. Подозираше, че в земите на Холгер Ериксон е заровена убита жена. Каквото и да откриеха, ако изобщо намереха нещо, щяха да са останки от скелет. Едва ли щеше да има повече. Двайсет и седем години са много време.
Като нищо можеше и да греши. Теорията му за онова, което се бе случило на Криста Хаберман, не беше нито дръзка, нито лишена от логика. Все още му предстоеше да докаже правотата си, а това бе голяма крачка.
Поздравиха се, зъзнейки от студ. Хансон носеше със себе си скица от кадастъра на двора и прилежащите му земи. Валандер си зачуди какво ли ще кажат от Културно-историческия музей в Лунд, ако наистина открият останките на отдавна заровен труп. Мрачно си помисли, че това най-вероятно само ще да увеличи броя на посетителите в стопанството. Никоя туристическа атракция не може да се мери с местопрестъпленията.
Разстлаха картата върху капака на колата на Нюберг и се скупчиха около нея.
— През 1967-а имотът е изглеждал съвсем различно — рече Хансон и посочи. — Едва към средата на седемдесетте години Холгер Ериксон е изкупил всички земи, разположени на юг.
Валандер съобрази, че това намалява площта, която трябва да претърсят, с близо две трети. Но и онова, което оставаше за обхождане, представляваше обширен участък. Съзнаваше, че никога няма да могат да преровят целия район. Трябваше да намерят това, което търсят, по друг начин.
— Мъглата доста ще ни затрудни — отбеляза той. — Мислех си да опитаме да си създадем представа за терена. Струва ми се, че е възможно да изключим определени части. Изхождам от това, че човек подбира внимателно мястото, където иска да зарови някого, когото е убил.
— Човек избира това място, на което му се струва най-малко вероятно някой да тръгне да търси — каза Нюберг. — Има такова изследване. В Щатите, разбира се. Звучи обаче правдоподобно.
— Районът е голям — вметна Хамрен.
— Именно затова бързо трябва да го ограничим — отвърна Валандер. — Нюберг е прав. Не смятам, че ако Холгер Ериксон е убил Криста Хаберман, я е погребал къде да е. Представете си, едва ли човек иска точно пред входната му врата, примерно, да има заровен труп. Освен ако не е напълно луд. А нищо не ни подсказва, че Ериксон е бил такъв.
— Освен това отпред има калдъръм — рече Хансон. — Можем да изключим вътрешния двор.
Влязоха в стопанството. Валандер обмисляше дали да не се приберат в Юстад и да се върнат отново, щом се вдигне мъглата. Тъй като вятърът беше утихнал, имаше опасност тя да се задържи през целия ден. После реши, че могат да отделят някой и друг час, за да си създадат по-ясна представа за мястото.