Отправиха се към голямата овощна градина, която се простираше откъм задната страна на къщата. Влажната земя бе обсипана с изпопадали изгнили ябълки. От едно дърво изхвърча сврака. Спряха и се огледаха. Не е и тук, помисли си Валандер. Ако човек от града, който си има градинка, убие някого, то той най-вероятно ще зарови трупа между овошките и френското грозде. Но не и човек, който живее на село.
Сподели на глас мисълта си. Останалите се съгласиха.
Тръгнаха из нивите. Мъглата все още бе много гъста. Диви зайци изкачаха от белите валма и сетне отново изчезваха. Първо се отправиха към северния край на имота.
— Предполагам, че едно куче едва ли лесно ще открие каквото търсим, нали? — попита Хамрен.
— Не и след двайсет и седем години — отвърна Нюберг.
Калта се лепеше по ботушите им. Опитваха се да пазят равновесие по тясната, неразорана ивица трева, която оформяше границите на имота на Ериксон. Една ръждясала мотика стърчеше забита в земята. Не само задачата караше Валандер да се чувства зле. Мъглата и сивата, влажна пръст го потискаха. Той обичаше пейзажа, сред който бе роден и където живееше. Но можеше да мине и без есента. Поне в ден като днешния.
Стигнаха до изкуствен водоем, който се намираше в една падина. Хансон посочи местонахождението им на картата. Загледаха се във водоема. Диаметърът му беше към стотина метра.
— Пълен е с вода през цялата година — отбеляза Нюберг. — По средата сигурно е дълбок около два-три метра.
— Естествено, това е една от възможностите — каза Валандер. — Може да е потопил трупа, като е прикрепил тежести към него.
— Или го е сложил в чувал — предположи Хансон. — Както е станало с Йожен Блумберг.
Валандер кимна. Все едно пред себе си имаше огледало. И все пак не беше съвсем сигурен. Изрече го на глас.
— Едно тяло може да изплува. Нима Холгер Ериксон ще предпочете да потопи трупа във водоема, когато разполага с хиляди квадратни метра земя, където да го погребе? Трудно ми е да го повярвам.
— Всъщност дали е обработвал всичката тази земя? — попита Хансон. — И дали той сам? Не я е давал под аренда. Но земята трябва да се обработва. Иначе обраства с плевели. А тази земя е добре поддържана.
Хансон бе израснал в стопанство до Юстад и знаеше за какво говори.
— Това е важен въпрос — изтъкна Валандер. — И трябва да получим отговор.
— Това може да ни отговори и на още един въпрос — отбеляза Хамрен. — Дали релефът се е променил по някакъв начин. Ненадейно изникнал хълм например. Копае ли човек на едно място, то другаде бързо израства нагоре. Нямам предвид гроб, а например дренаж. Или нещо друго.
— Говорим за събития, разиграли се преди почти трийсет години — уточни Нюберг. — Кой си спомня толкова отдавна?
— Случва се — отвърна Валандер. — Но, разбира се, трябва да го проучим. И така, кой е обработвал земята на Холгер Ериксон?
— Трийсет години са много време — поясни Хансон. — Може да става дума за повече от един човек.
— Тогава ще трябва да говорим с всички — отговори Валандер. — Ако въобще успеем да ги намерим. И ако са живи.
Продължиха нататък. Валандер внезапно си спомни, че вътре в къщата бе видял няколко стари топографски снимки на имота, направени от въздуха. Нареди на Хансон да се обади на Културно-историческия музей в Лунд и да помоли някой да дойде с ключове.
— Не ми се вярва там да има някой в седем и четвърт сутринта.
— Обади се на Ан-Брит Хьоглунд — рече Валандер. — Помоли я да се свърже с адвоката, който е изпълнител на завещанието на Ериксон. Може би той все още има копие на ключовете.
— Може пък адвокатите да са ранни птички — отвърна Хансон колебливо и набра номера.
— Искам да видя тези въздушни снимки — каза Валандер. — Колкото се може по-бързо.
Продължиха да вървят. Хансон говори с Ан-Брит. Сега теренът се спускаше леко надолу. Мъглата бе все така гъста. В далечината се чуваше трактор. Шумът от двигателя замря. Телефонът на Хансон избръмча. Ан-Брит Хьоглунд бе успяла да разговаря с адвоката. Върнал бил своя комплект ключове. Беше опитала да се свърже с някой в Лунд, който би могъл да помогне, но все още не беше успяла. Обеща да се обади пак. Валандер си помисли за двете госпожи, които беше срещнал преди седмица. С неохота си спомни високомерната аристократка.