Валандер все още не успяваше напълно да следи мисълта й.
— Още веднъж — помоли той. — Но по-бавно.
Тя повтори това, което бе казала. Този път Валандер разбра какво има предвид.
— Навярно можем да заключим, че не е задължително да става дума за обикновено съвпадение — завърши тя. — По-далеч от това не бих искала да отида. Може да става дума за периодично повтарящ се модел, но не е задължително да е така.
Картината пред Валандер започна да става все по-ясна.
— Да приемем, че става дума за модел — каза той. — Какво е твоето тълкование? Какъв ще е този външен фактор, който влияе на разписанието на убиеца?
— Има много обяснения. Извършителят може да не живее в Сконе, но редовно да идва тук. Той или тя има професия, която следва определен ритъм. Или пък нещо друго, за което не се сещам.
— Имаш предвид, че действа, когато се съберат няколко почивни дни? Ако можехме да проследим още един месещ щеше ли да си проличи по-ясно?
— Това е един от вариантите. Извършителят да има професия, която следва една непрекъсната и изместена напред във времето схема. Тогава свободните дни се падат не само в събота и неделя.
— Това може да се окаже важно — колебливо каза Валандер, — но ми е трудно да го повярвам.
— Друго не успях да разгадая от времевата съпоставка — вметна тя. — Лицето на убиеца през цялото време ни се изплъзва.
— Това, което не знаем, също е един вид знание — каза Валандер и вдигна найлоновото пликче. — Та като говорим за разписания, открих ето това в един тайник в писалището на Катарина Таксел. Скрила го беше така, сякаш става дума за най-ценното й притежание. Разписание на вътрешните линии на Шведските железници. Пролетта на 1991-ва. Подчертала е един заминаващ влак: Несшьо, 16:00 часът. Върви през всички дни от седмицата.
Бутна найлоновото пликче към Нюберг.
— Отпечатъци от пръсти — каза.
После премина към темата за Криста Хаберман. Разказа им за утринната разходка в мъглата. Нямаше как да не забележи мрачната атмосфера в стаята.
— И така, смятам, че трябва да започнем да копаем — предложи той накрая. — Веднага щом мъглата се вдигне и Хансон разбере кой е обработвал земята. И дали на нея е имало някакви съществени изменения след 1967-а.
Дълго време царя гробно мълчание. Всички размишляваха над казаното от Валандер. Накрая се обади Пер Окесон.
— Звучи хем невероятно, хем много убедително — отбеляза той. — Предполагам, че трябва да го приемем на сериозно.
— Най-добре да не се разчува — рече Лиса Холгершон. — Няма нищо, което зяпачите да обичат повече от стари неразрешени случаи, при които безследно изчезнали хора отново изплуват на повърхността.
Бяха взели решение.
Валандер искаше да прекрати срещата колкото се може по-скоро, защото всички ги чакаше много работа.
— Катарина Таксел — допълни. — Тя също е изчезнала. Напуснала е дома си с червен „Голф“, шофиран от неизвестно лице. Заминала е набързо. Естествено, в Лунд Бирш очаква да кажем нещо. Майка й иска да я обявим за общонационално издирване. Което едва ли можем да й откажем, защото тя се явява най-близката й роднина. Но според мен трябва да изчакаме. Поне още някой и друг ден.
— Защо? — попита Пер Окесон.
— Подозирам, че тя ще се обади — увери го Валандер. — Естествено, не на нас, а на майка си. Катарина Таксел знае, че тя се тревожи. Ще й се обади, за да я успокои. Уви, съмнявам се, че ще й каже къде е. Или с кого.
Този път Валандер се обърна направо към Пер Окесон.
— Искам някой да стои в дома на майката на Катарина. Някой, който да запише разговора. Рано или късно обаждането ще дойде.