— Какво е станало? Защо изчезна?
— Друг път ще ти обясня.
— У кого си?
— Не знаеш коя е.
— Не затваряй. Какъв е телефонният ти номер?
— Ще затварям. Исках само да ти се обадя, за да не се тревожиш.
Майката се опита да каже още нещо, но Катарина Таксел затвори. Разговорът се състоеше от четиринайсет реплики.
Прослушаха записа най-малко двайсет пъти. Сведберг го записа на един лист.
— Единайсетата фраза е интересна за нас — каза Валандер. — Не знаеш коя е. Какво иска да каже с това?
— Каквото казва — обясни Ан-Брит Хьоглунд.
— Нямам предвид точно това — поясни се Валандер. — Не знаеш коя е. Това може да означава две неща. Че майката не се е срещала с нея. Или че майката не е разбрала какво означава тя за дъщеря й.
— Първото май е по-вероятно — рече Ан-Брит Хьоглунд.
— Надявам се да грешиш — отвърна Валандер. — Защото в такъв случай ще ни е по-трудно да я идентифицираме.
Докато те говореха, Нюберг прослушваше записа със слушалките. Звукът, който се процеждаше, им подсказа, че е усилил силата му докрай.
— Чува се нещо като фон — вметна Нюберг. — Някакво чукане.
Валандер си сложи слушалките. Нюберг беше прав. В звуковия фон се чуваха ритмични глухи удари.
Другите прослушаха записа един по един. Никой не можа да каже със сигурност какво е.
— Къде е тя? — попита Валандер. — Стигнала е някъде. При жената, която я е отвела. И някъде наблизо се чува звук от силно чукане.
— Може ли да е близо до строителна площадка? — подхвърли Мартинсон.
Това бе първото нещо, което каза, откакто бе решил отново да започне работа.
— Това е един от вариантите — обясни Валандер.
Прослушаха записа още един път. Определено беше звук от чукане. Валандер взе решение.
— Изпратете записа в Линшьопинг — предложи той. — Помолете ги да направят анализ. Може да ни помогне, ако успеем да определим какъв е звукът.
— Колко ли строителни площадки има, и то само в Сконе? — запита се Хамрен.
— Може да е от нещо друго — каза Валандер. — Нещо, което да ни подскаже местонахождението й.
Нюберг изчезна с касетата. Останаха в кабинета на Валандер, облегнати на стените и бюрото му.
— От сега нататък важат три неща — продължи Валандер. — Трябва да се концентрираме. Някои от версиите засега ще зарежем. Трябва да продължим да събираме информация за живота на Катарина Таксел. Коя е тя? Каква е? Приятелите й. Какъв е животът й. Това първо. А второто нещо, което трябва да разберем, е: при кого се намира в момента.
Направи кратка пауза, преди да продължи.
— Ще изчакаме, докато Хансон се върне от Льодинге. Смятам, че третата ни задача ще е да започнем да разкопаваме в имота на Холгер Ериксон.
Никой не възрази. Разделиха се. Валандер щеше да замине за Лунд и смяташе да вземе Ан-Брит Хьоглунд със себе си. Вече бе късно следобед.
— Имаш ли си детегледачка? — попита я, щом останаха насаме в стаята.
— Да — отвърна тя. — Слава богу, точно сега съседката ми се нуждае от пари.
— Как всъщност можеш да си го позволиш? — попита Валандер. — Заплатата ти не е кой знае колко голяма.
— Аз не мога да си го позволя — отговори тя, — но мъжът ми печели добре. Това ни спасява. Прави ни семейство за завиждане в днешно време.
Валандер се обади на Бирш и съобщи, че са на път.
Остави Ан-Брит да шофира. Вече не разчиташе на собствената си кола въпреки прескъпия ремонт.
Пейзажът бавно изчезна в здрача. Над нивите духаше студен вятър.
— Ще започнем с дома на майката на Катарина Таксел — каза той. — После пък ще се върнем в нейния апартамент.
— Какво смяташ, че ще откриеш? Вече си обискирал апартамента. А обикновено не пропускаш нищо.
— Едва ли ще открием нещо ново. Може би някоя връзка между два детайла, която не съм видял първия път.
Тя караше бързо.
— Имаш ли навик да потегляш рязко? — ненадейно попита Валандер.
Тя го стрелна с поглед.
— Случва се — отговори му. — Защо питаш?
— Защото се чудя дали зад волана на червения „Голф“, който е взел Катарина Таксел, е седяла жена.
— Това не е ли от нещата, в които сме сигурни?
— Не — отвърна Валандер. — Не го знаем със сигурност. Почти нищо не знаем със сигурност.