Седеше, загледан през страничния прозорец. Тъкмо минаваха покрай замъка „Маршвинсхолм“.
— Има и още едно нещо, което не знаем със сигурност — каза той след малко. — Но все повече и повече се убеждавам, че е точно така.
— Какво?
— Че тя е сама. Няма мъж до себе си. Изобщо няма никого. Ние не търсим жена, която да ни отведе по-нататък по веригата. Тя няма среда, няма никакво минало. Зад нея няма нищо. Тя е. Никой друг.
— Тоест тя е извършила убийствата? Поставила е капана? Държала е Рюнфелд в плен и после го е удушила? Хвърлила е Блумберг в езерото жив, завързан в чувал?
Валандер отговори на въпроса с въпрос.
— Спомняш ли си, че на един по-ранен етап от разследването говорихме за езика на убиеца? Че той или тя иска да ни каже нещо? За демонстративното в подхода?
Тя си спомняше.
— Осъзнах, че още от самото начало сме гледали в правилната посока. Но сме разсъждавали погрешно.
— Че една жена се държи като мъж?
— Може би не самото поведение. Но тя вършеше неща, които ни подведоха да мислим, че става дума за брутални мъже.
— Тоест трябвало е да мислим за жертвите. Понеже те са били насилниците?
— Точно така. Не за извършителя. Разчетохме погрешен код в това, което виждахме.
— Именно това е най-трудно за възприемане — отбеляза тя. — Че една жена е способна на подобно нещо. Не говоря за физическата сила. Аз например съм силна колкото мъжа ми. Той среща големи трудности да ме победи на канадска борба.
Валандер я погледна изненадано. Тя забеляза погледа му и се засмя.
— Всеки се забавлява посвоему.
Валандер кимна.
— Спомням си, че като малък с майка ми се състезавахме кой е по-силен при дърпане на пръсти — каза той. — Май все аз я побеждавах.
— Може би те е оставяла да я победиш.
Завиха към „Стуруп“.
— Не знам какви са мотивите на тази жена — продължи Валандер. — Но ако я намерим, мисля, че ще срещнем човек, с какъвто не сме си имали работа преди.
— Чудовище в женски образ?
— Може би. Ала и това не е сигурно.
Телефонът в колата прекъсна разговора. Валандер вдигна. Беше Бирш. Обясни им откъде да минат, за да стигнат до дома на майката на Катарина Таксел.
— Как е малкото й име? — попита Валандер.
— Хедвиг. Хедвиг Таксел.
Бирш обеща да предупреди, че идват. Валандер сметна, че ще пристигнат след малко повече от половин час.
Здрачът ги обгърна.
Бирш стоеше на стълбите, за да ги посрещне. Хедвиг Таксел живееше в края на уличка с еднофамилни къщи в покрайнините на Лунд. Валандер предположи, че къщите са строени в началото на шейсетте години. Плоски покриви, правоъгълни сандъци, обърнати към малки вътрешни дворчета. Имаше спомен за случаи, когато такива покриви са пропадали след обилен снеговалеж. Бирш ги изчака, докато паркираха.
— За малко да пропуснем обаждането, докато донесем техниката на място — каза той.
— Не че дотук ни е вървяло като по вода — отвърна Валандер. — Какво е впечатлението ти от Хедвиг Таксел?
— Силно се тревожи за дъщеря си и внучето. Но сега изглежда по-овладяна, отколкото миналия път.
— Ще ни съдейства ли? Или предпазва дъщеря си?
— Струва ми се, че просто иска да знае къде е.
Бирш ги пропусна да влязат във всекидневната. Без да може да каже как и защо, Валандер имаше усещането, че стаята напомня за апартамента на Катарина Таксел. Майка й дойде и ги поздрави. Както обикновено Бирш остана по-назад. Валандер я наблюдаваше. Беше пребледняла. Очите й неспокойно шареха. Това не го изненада. Докато слушаше записа, бе успял да долови възбудата в гласа й. Беше разтревожена и напрегната до краен предел. Точно затова бе поискал Ан-Брит Хьоглунд да го придружи. Тя имаше дарбата да успокоява разстроените свидетели. Хедвиг Таксел не изглеждаше да е нащрек. Остана с впечатлението, че се радва, задето не й се налага да стои сама. Насядаха. Валандер предварително беше подготвил първите въпроси.
— Госпожо Таксел, нуждаем се от помощта ви. Трябва да получим отговори на някои въпроси, свързани с Катарина.
— Защо мислите, че тя знае нещо за тези ужасяващи убийства? Съвсем наскоро роди.
— Не смятаме, че е замесена по някакъв начин — любезно отвърна Валандер. — Но сме длъжни да проверим всеки, който би могъл да има някакви сведения.