— Какво би могла да знае тя?
— Именно това се надявам да ни кажете.
— Не можете ли вместо това да я издирите? Не разбирам какво се е случило.
— Сигурен съм, че тя е в безопасност — каза Валандер, но не успя напълно да прикрие колебанието си.
— Никога не е постъпвала така преди.
— Госпожо Таксел, имате ли някаква идея къде може да е тя?
— Казвам се Хедвиг.
— Знаете ли къде може да е тя?
— Не. Умът ми не го побира.
— Вероятно Катарина има много приятели?
— Не, няма. Ала тези, които има, са й много близки. Нямам представа къде може да е.
— Може би има някой приятел, с когото не се вижда толкова често? Или някого, с когото се познава отскоро?
— Кой би могъл да е бъде?
— Или може би някой стар познат, с когото е подновила отношенията си?
— Щях да знам за това. Ние имаме много добри отношения. Много по-добри, отколкото обикновено между майка и дъщеря.
— Не смятам, че е имало някакви тайни помежду ви — търпеливо рече Валандер. — Но много рядко човек знае всичко за някой друг. Например знаете ли кой е баща на детето й?
Валандер не бе възнамерявал да хвърли въпроса в лицето й. Тя се сви.
— Опитвах се да я накарам да говори за това — рече тя. — Ала тя отказваше.
— Значи не знаете кой е той? Нямате ли поне някакво предположение?
— Не знаех дори, че се вижда с някого.
— Но сте знаели, че е имала връзка с Йожен Блумберг?
— Знаех. Не го харесвах обаче.
— Защо не? Защото е бил вече женен?
— Не знаех за това, преди да видя некролога му във вестника. Бях шокирана.
— Защо не го харесвахте?
— Не знам. Беше неприятен.
— А знаехте ли, че е малтретирал Катарина?
Ужасът й беше неподправен. За миг на Валандер му стана жал за нея. Светът й се разпадаше. Сега ще бъде принудена да осъзнае колко малко неща е знаела за дъщеря си. Как доверието, което е смятала, че съществува помежду им, не е било друго, освен външна обвивка.
— Нима я е биел?
— По-лошо от това. Малтретирал я е по различни начини.
Тя го изгледа невярващо, но разбра, че казва истината. Не можеше да се предпази от нея.
— Смятам също, че по всяка вероятност Йожен Блумберг е бащата на детето й. Въпреки че са се разделили.
Тя бавно поклати глава. Мълчеше. Валандер се уплаши да не получи нервна криза. Погледна към Ан-Брит Хьоглунд. Тя кимна. Реши, че му дава знак да продължи. Бирш стоеше неподвижен зад тях.
— Приятелите й — каза Валандер. — Трябва да се срещнем и да поговорим с тях.
— Вече ви казах кои са. И вие разговаряхте с тях.
Тя изреди три имена. Бирш потвърди с кимване.
— И няма никой друг?
— Не.
— Членува ли в някое дружество?
— Не.
— Ходила ли е на екскурзии в чужбина?
— Обикновено пътуваме заедно веднъж в годината. Най-често през зимната ваканция на учениците. До Мадейра, Мароко, Тунис.
— Тя няма ли някакво хоби?
— Чете много. Обича да слуша музика, но фирмата за козметика поглъща голяма част от времето й. Работи много.
— И нищо друго?
— Понякога играе бадминтон.
— С кого? С някоя от трите си приятелки ли?
— С една учителка. Струва ми се, че се казва Карлман. Не я познавам обаче.
Валандер не можеше да прецени дали това е важно. Ала все пак това беше ново име.
— В едно и също училище ли работят?
— Вече не. По-рано, преди няколко години.
— Спомняте ли си малкото й име?
— Никога не сме се запознавали.
— Къде играеха обикновено?
— На стадион „Виктория“. От апартамента й се стига много бързо пеша.
Бирш дискретно напусна стаята и излезе в антрето. Валандер знаеше, че ще започне да издирва жената с фамилия Карлман.
Отне му по-малко от пет минути.
Бирш направи знак на Валандер, който се изправи и излезе в антрето. Междувременно Ан-Брит Хьоглунд се опитваше да изясни какво всъщност знае Хедвиг Таксел за връзката на дъщеря си с Йожен Блумберг.
— Беше лесно — каза Бирш. — Аника Карлман. Тя е правела резервациите и е плащала за игрището. Ето го адреса. Не е далеч от тук. Лунд все още е малък град.
— Тогава отиваме там — предложи Валандер.
Върнаха се в стаята.