— Не видяхте ли жената на връщане?
— Никога повече не я видях.
— Но сте сигурна, че е била тя? Същата, която сте срещнали на улицата тук в Лунд? Заедно с Катарина?
— Да.
Валандер замислено я изучаваше.
— И няма нищо друго, което смятате, че може да се окаже важно за нас?
Тя поклати глава.
— Сега осъзнавам, че действително не знам нищо за Катарина. С изключение на това, че играе добре бадминтон.
— Как бихте я описали като човек?
— Трудно. Може би това е описание само по себе си. Труден за описване човек. Имаше променливи настроения. Случваше се да е потисната. Онзи път, когато я видях заедно със сервитьорката на улицата, се смееше.
— Сигурна ли сте?
— Да.
— Сещате ли се за още нещо, което може да се окаже важно?
Валандер забеляза, че тя се опитва да им помогне.
— Мисля, че й лисва баща й — каза тя след малко.
— Защо смятате така?
— Трудно ми е да кажа. По-скоро имам такова усещане. Заради начина, по който се държеше с мъжете, които бяха на възраст да й бъдат бащи.
— Как се държеше?
— Започваше да се държи неестествено. Ставаше неуверена.
Валандер за миг обмисли това, което бе казала. За бащата на Катарина, който починал, докато е била още дете. Запита се и дали това, което им каза Аника Карлман, можеше да повлияе на отношенията между Катарина и Йожен Блумберг.
Отново я погледна.
— Нещо друго?
— Няма друго.
Валандер кимна на Бирш и стана.
— В такъв случай няма да ви безпокоим повече — каза той.
— Естествено, разбунихте любопитството ми — отвърна тя. — Защо й е на полицията да задава въпроси, ако не се е случило нещо?
— Много неща се случиха — отвърна Валандер. — Но не и с Катарина. Уви, това е единственият отговор, който мога да ви дам засега.
Излязоха от апартамента. После останаха прави на стълбищната площадка.
— Трябва да намерим тази келнерка — предложи Валандер. — Като се изключи една снимка, на която е млада и е на разходка в Копенхаген, никой не е описвал Катарина Таксел като засмян човек.
— Шведските железници си имат списъци с личния състав — отбеляза Бирш. — Но се съмнявам, че е възможно да го изясним още тази вечер. Все пак става въпрос за неща отпреди три години.
— Трябва да опитаме — предложи Валандер. — Естествено, не мога да очаквам от теб да се занимаваш с това. Ние можем да движим нещата от Юстад.
— Имате си предостатъчно работа — каза Бирш. — Аз ще се нагърбя.
Валандер разбра, че Бирш е искрен. За него това не беше никаква саможертва.
Потеглиха обратно към къщата на Хедвиг Таксел. Бирш остави Валандер там, а той самият продължи към участъка, за да се заеме с издирването на келнерката от вагон-ресторанта. Валандер се запита дали задачата изобщо бе изпълнима.
Тъкмо щеше да позвъни на вратата, когато телефонът му забръмча. Беше Мартинсон. По гласа му долови, че вече е започнал да се отърсва от унинието си. Явно ставаше по-бързо, отколкото Валандер се бе надявал.
— Как върви? — попита Мартинсон. — Още ли си в Лунд?
— Опитваме се да издирим една келнерка във вагон-ресторант — отвърна Валандер.
Мартинсон бе достатъчно благоразумен да не го разпитва повече за това.
— Тук се случиха доста неща — продължи Мартинсон. — Първо, Сведберг успя да намери човека, който се е занимавал с отпечатването на стихосбирките на Холгер Ериксон. Явно е доста възрастен. Но е с акъла си. Освен това не се е притеснявал да си каже мнението за Ериксон. Явно винаги му е било трудно да си получава парите за печатарските услуги навреме.
— Казал ли е нещо, което вече не знаем?
— Изглежда, Холгер Ериксон редовно е пътувал до Полша, още от следвоенните години. Възползвал се е от беднотията там, за да си купува жени. Щом се връщал у дома, имал навик да се хвали със завоеванията си. Старият печатар наистина не се е поколебал да си каже каквото мисли.
Валандер си спомни какво му беше споменал Свен Тюрен при един от първите им разговори. Сега това се потвърждаваше. Криста Хаберман не беше единствената полякиня в живота на Холгер Ериксон.
— Сведберг се двоумеше дали си струва да се свързваме с полицията в Полша — каза Мартинсон.