4
След няколко часа отново започна да гризе въжетата.
Чувството, че полудява, не го напускаше и за миг. Не виждаше, нещо покриваше очите му и потапяше света в мрак. Не можеше и да чува. Нещо бе напъхано в ушите му и притискаше тъпанчетата. Звуци имаше, но идваха отвътре. Като че ли нещо в него напираше да излезе навън. Ала най-силно го измъчваше неспособността да се движи. Именно това го докарваше до полуда. Макар да лежеше по гръб, през цялото време имаше усещането, че пада. Главозамайващо пропадане, което няма край. Навярно бе халюцинация, душевен образ на това, че вътрешно се разпада. Лудостта бе на път да разкъса съзнанието му на парчета.
Полагаше всички усилия да остане здраво вкопчен в действителността. Заповядваше си да мисли. Навярно разумът и способността да запази самообладание докрай можеха да му дадат обяснение за случващото се. Защо не мога да се движи? Къде се намирам? И защо?
Опитваше да пребори паниката и прокрадващата се лудост, като си наложи да запази контрол над времето. Отброяваше минутите и часовете, принуждаваше се да спазва един невъзможен режим, който нямаше нито начало, нито край. Тук мракът никога не се променяше и през цялото време, откакто бе дошъл в съзнание, беше еднакво тъмно, а той продължаваше да лежи, окован по гръб. Нямаше спомен как е бил преместен, нямаше и спомен за началото. Спокойно можеше да се е родил там, където лежеше.
Именно това чувство подхранваше лудостта. В кратките мигове, когато успяваше да държи паниката настрана и да разсъждава трезво, търсеше нещо свързано с действителността, в което здраво да се вкопчи.
Имаше ли нещо, за което да се залови?
Може би онова, върху което лежеше. То не бе плод на въображението му. Знаеше, че лежи по гръб върху нещо твърдо.
Ризата му се бе набрала над левия хълбок и кожата му допираше пода. Повърхността беше грапава. Усети, че се е одрал, докато се е опитвал да шава. Лежеше на циментов под. Но защо? Как се е озовал тук? Върна се към последния нормален момент, който си спомняше, преди внезапният мрак да се спусне над него. Ала още там всичко се размиваше. Като че ли хем знаеше, хем не знаеше какво се бе случило. Щом започнеше да се колебае кое е плод на въображението му и кое реалност, паниката го завладяваше. В такива моменти избухваше в плач. Отривистите и необуздани ридания секваха така бързо, както се появяваха — така или иначе, никой не можеше да го чуе. Има хора, които плачат само когато наоколо няма никого. Той не беше от тях.
И точно това бе единственото сигурно нещо. Тук никой не можеше да го чуе. Където и да се намира този циментов под, дори и да се носи свободно из някоя напълно непозната вселена, то наблизо със сигурност няма жива душа. Никой, който би могъл да го чуе.
Онова, което бе останало да го крепи, се намираше отвъд границите на все нарастващото умопомрачение. Всичко друго му беше отнето; не само самоличността му, но даже и панталоните. Случило се вечерта, преди заминаването му за Найроби. Наближаваше полунощ, когато затвори куфара и седна на стола при бюрото, за да провери за последен път документите за пътуването. Все още му бе пред очите. Без тогава да го съзнава, той вече се намирал в преддверието на смъртта, което някой непознат бе подготвил за него. Паспортът стоеше отляво на бюрото. В ръката си държеше самолетните билети. В скута му лежеше пластмасов джоб, пълен с долари, кредитни карти и пътнически чекове, които също чакаха ред да ги провери. Телефонът иззвъня. Отмести всичко и вдигна слушалката, за да отговори.
Беше последният жив човешки глас, който чу, затова се бе вкопчил в него с всички сили. Гласът представляваше последната му връзка с действителността, която му помагаше да държи лудостта настрана.
Гласът бе красив, много мек и приятен, и той мигновено разбра, че разговаря с непозната жена. С жена, която никога не беше срещал.
Тя попита дали може да купи рози. Първо се извини, задето го безпокои в такъв късен час — въпросните рози й трябвали. Така и не каза защо. Той веднага й повярва. Кой би тръгнал да лъже, че му трябват рози? Не можеше да си спомни защо не я запита и дори защо самият той не се зачуди как така е разбрала толкова късно, че не разполага с нужните й рози, тъй като вече няма отворени цветарници.
Не се поколеба нито за миг. Живееше близо до магазина, още не бе толкова късно, че да си ляга. Щеше да му отнеме най-много десет минути, да й услужи.
Сега, докато лежеше в мрака и си припомняше, проумя, че имаше едно нещо, което не може да си обясни. През цялото време бе знаел, че жената, която се обади, се намира наблизо. Имаше някаква неизвестна за него причина тя да позвъни точно на него.