Изведнъж престана да вижда ясно. Отвред я обграждаше кръв. Не само децата се раждаха в кървища. Самият живот се бе зародил в кръвта, която потича, щом човек разреже кожата си. Кръв, която си има собствени спомени за това през какви жили е текла някога. Сега вече можеше да го види по-ясно. Майка си, която пищи, и мъжът, надвесен над масата, където тя лежи просната, с разкрачени крака. Въпреки че бяха изминали повече от четирийсет години, миналото отново я връхлетя изневиделица. Цял живот се бе опитвала да избяга. Но беше невъзможно. Спомените винаги я настигаха.
Сега вече нямаше нужда да се бои от спомените. Не и сега, когато майка й беше мъртва и тя имаше свободата да прави каквото иска. Да направи всичко, което е необходимо, за да държи спомените на разстояние.
Замайването премина така бързо, както се беше появило. Предпазливо се приближи до креватчето и погледна спящото дете. Това не беше нейната сестричка. Това дете вече си имаше личице. Сестричката й не бе живяла достатъчно дълго, за да се сдобие със собствено лице. Това беше новороденото дете на Катарина Таксел. Не на нейната майка. Детето на Катарина, на което мъката щеше да му бъде спестена. Нямаше да има спомени, които да го преследват.
Сега отново беше спокойна. Спомените си бяха отишли. Вече нямаше да я сварват неподготвена.
Това, което вършеше, беше правилно. Предпазваше хората от това да ги измъчват по начина, по който бяха измъчвали и нея. Онези мъже, които бяха вършили насилие, но които обществото не беше наказало, тя оставяше да пребродят най-трудния от всички пътища. Поне си представяше, че е така. Че един мъж, чийто живот бива отнет от жена, никога няма да проумее какво всъщност му се случва.
Всичко е спокойно. Това беше най-важното. Беше постъпила правилно, като взе нея и бебето. Беше хубаво, че може да говори спокойно, да слуша, да каже, че всичко, което се беше случило, е за добро. Йожен Блумберг се беше удавил. Това, което пишеше във вестниците за някакъв чувал, бяха само слухове и драматични преувеличения. Йожен Блумберг го нямаше. Ако се беше спънал или препънал и се беше удавил, никой нямаше вина за това. Съдбата бе решила така. А съдбата е справедлива. Беше повтаряла това до припадък и сякаш Катарина вече бе започнала да разбира.
Правилно беше да я вземе със себе си. Макар и заради това да се бе наложило предната вечер да уведоми жените, които трябваше да дойдат, че този път ще пропуснат седмичната си сбирка. Не искаше да наруши разписанието. Това създаваше хаос и я караше да губи съня си. Но се наложи. Не всичко може да се планира. Въпреки че хич да не й се щеше да го признае.
Докато Катарина и бебето бяха при нея, тя също живееше в къщата във Волшьо. От апартамента в Юстад бе взела със себе си само най-необходимото. Униформите си и кашончето, в което съхраняваше листчетата и регистъра с имена. Сега, когато Катарина и бебето спяха, нямаше нужда да чака повече. Изсипа листчетата върху пещта, размеси ги и после започна да ги взима наслуки.
Едва от деветия път успя да хване листче с нарисувано черно кръстче. Разтвори регистъра и бавно прегледа списъка с имената. Спря се при цифрата девет. Прочете името. Туре Грунден. Застина и се втренчи пред себе си. Образът му бавно започна да изплува. Отначало като смътна сянка, едва различими контури. После лице, самоличност. Сега си го спомни. Знаеше кой е. И какво беше направил.
Беше преди повече от четири години. Тогава работеше в болницата в Малмьо. Вечерта точно преди Коледа. Работеше в Спешното отделение. Жената, която докараха с линейката, беше мъртва при пристигането. Беше загинала при пътна злополука. Придружаваше я съпругът й. Беше разстроен, ала все пак овладян. Веднага заподозря нещо. Беше го виждала толкова пъти преди. Жената беше мъртва, нямаше какво повече да сторят. Дръпна един от присъстващите полицаи настрана и го попита какво се е случило. Станал бил трагичен инцидент. Съпругът изкарвал колата на заден ход от гаража и не забелязал, че тя стояла зад нея. Прегазил я: едното задно колело на тежко натоварената кола беше минало през главата й. Една злополука, каквато не бива да се случва. Но въпреки това се беше случила. В един миг, когато никой не я наблюдаваше, отви чаршафа и погледна мъртвата жена. Не беше лекарка, но й се стори, че е била прегазена повече от веднъж. После започна да проучва въпроса. Жената, която сега лежеше мъртва на носилката, няколко пъти бе лежала в болницата. Един път паднала от стълба. Друг път си била ударила силно главата в циментов под, когато се спънала в мазето. Написа анонимно писмо до полицията и им каза, че това е убийство. Говори с лекаря, който бе направил аутопсията. Но нищо не се случи. Мъжът се отърва само с глоба — или беше условна присъда — за това, което бе квалифицирано като престъпна небрежност. Не последва нищо друго. А жената беше мъртва.