— Него ли си прекъснал в деликатен момент?
— Можеш да се обзаложиш.
Влязоха в Административния отдел на железниците, където ги посрещна Карл-Хенрик Бергстранд. Валандер го огледа с любопитство и се опита да си представи момента, за който говореше Бирш. После осъзна, че онова, което наистина го безпокои, е собственият му несъществуващ сексуален живот.
Засрами се от тази мисъл. Бергстранд бе млад мъж на около трийсет години. Валандер предположи, че представлява новия, младежки имидж на Шведските железници. Поздравиха се и се представиха.
— Това, което ви води насам, е необичайно — каза Бергстранд и се усмихна. — Но да видим дали можем да помогнем.
Покани ги в просторния си офис. Според Валандер младият човек се радваше на завидно самочувствие. Когато Валандер бе на трийсет, все още бе много несигурен относно повечето неща в живота.
Бергстранд седна зад голямото бюро. Валандер разгледа мебелите в стаята. Вероятно те обясняваха високите цени на билетите за влака.
— И така, търсим служител във вагон-ресторант — започна Бирш. — Не знаем друго, освен че е жена.
— По-голямата част от персонала във „Влаков сервиз“ са жени — отвърна Бергстранд. — Много по-лесно би било да намерим мъж.
Валандер вдигна ръка.
— Всъщност как е правилно да се каже? „Вагон-ресторанти“ или „Влаков сервиз“?
— И по двата начина.
Удовлетворен, Валандер погледна към Бирш.
— Не знаем нито как се казва, нито как изглежда — обясни той.
Бергстранд го изгледа въпросително.
— Наистина ли е нужно да издирвате човек при положение, че ви е известно толкова малко за него?
— Понякога се налага — вметна Валандер.
— Знаем на кой влак е работила — уточни Бирш.
Даде на Бергстранд данните, които бяха получили от Аника Карлман.
Бергстранд поклати глава.
— Това е отпреди три години — рече той.
— Известно ни е — отвърна Валандер. — Но предполагам, че „Шведските железници“ имат база данни със служителите си.
— Всъщност това не е въпрос от моята компетенция — назидателно рече Бергстранд. — „Шведските железници“ са концерн, състоящ се от множество компании. „Вагон-ресторанти“ са дъщерна фирма. Имат си собствен отдел „Личен състав“. Те могат да отговорят на въпросите ви. Не ние. Но, естествено, при нужда си сътрудничим.
Валандер започна да губи търпение.
— Нека изясним нещо важно — прекъсна го той. — Не сме тръгнали да търсим въпросната келнерка за забавление. Искаме да я намерим, защото тя може да разполага с важни сведения във връзка със сложно криминално разследване. Не ни е грижа кой ще отговаря на въпросите ни. Държим обаче това да стане колкото се може по-бързо.
Думите му имаха ефект. Бергстранд, изглежда, разбра. Бирш окуражително погледна Валандер, който продължи:
— Предполагам, че можете да се свържете с някой, който може да ни даде нужните отговори — каза той. — А ние ще останем тук и ще почакаме.
— За убийствата в околността на Юстад ли става въпрос? — полюбопитства Бергстранд.
— Именно за тях. И въпросната келнерка може да знае нещо, което е важно.
— Заподозряна ли е?
— Не — отвърна Валандер. — Не е заподозряна. Нито върху влаковете, нито върху сандвичите ще падне сянка.
Бергстранд се изправи и излезе от стаята.
— Доста си беше навирил носа — отбеляза Бирш. — Добре направи, че му го натри.
— Още по-добре би било, ако се върне с информация — каза Валандер. — При това колкото се може по-бързо.
Докато чакаха Бергстранд, Валандер позвъни на Хансон в Льодинге. Все още нямаха резултати. Разкопките почти бяха преполовили периметъра на първия очертан сектор. Все още не бяха намерили нищо.
— Уви, вече се е разчуло — обобщи Хансон. — В стопанството се насъбраха доста зяпачи.
— Дръжте ги на разстояние — заповяда Валандер. — Няма какво повече да направим.
— Нюберг искаше да говори с теб. Става въпрос за записа на телефонния разговор между Катарина Таксел и майка й.
— Успели ли са да идентифицират звуците във фона?
— Доколкото разбрах от Нюберг, още не са. Ала най-добре е да говориш със самия него.
— Наистина ли не са могли да кажат нищо?