— Смятат, че някой близо до телефона е удрял по пода или в стена. И с какво ни помага това?
Валандер бе започнал да се надява преждевременно.
— Едва ли е било бебето на Катарина Таксел — продължи Хансон.
— В момента имаме на разположение специалист, който може да филтрира честоти или нещо подобно. Той би могъл да разбере дали обаждането е дошло отдалече, или е от околностите на Лунд. Явно процесът е сложен. Нюберг каза, че ще отнеме поне два дни.
— Ще трябва да се задоволим с това — каза Валандер.
В същия миг Бергстранд се върна в стаята. Валандер набързо приключи разговора с Хансон.
— Ще отнеме известно време — обясни той. — От една страна, искате да получите списък със служители отпреди три години. От друга, концернът е претърпял много изменения оттогава. Но обясних, че е важно. „Вагон-ресторанти“ действат с пълна пара.
— Ще почакаме — отвърна Валандер.
Бергстранд не изглеждаше във възторг от това, двамата полицаи да седят в кабинета му, но не каза нищо.
— Кафе — подметна Бирш. — Един от специалитетите на „Шведските железници“. Предлага ли се и извън вагон-ресторантите?
Бергстранд изчезна от стаята.
— Май не е свикнал да носи кафета — доволно отбеляза Бирш.
Валандер не отговори.
Бергстранд се върна с една табла. После се извини, че имал спешна среща. Останаха в стаята. Валандер пиеше кафе и усещаше как нетърпението му расте. Мислеше за Хансон. Обмисли дали да не остави Бирш сам да изчака, докато самоличността на келнерката бъде установена. Реши да остане половин час. Не повече.
— Опитах се да вникна в случая — ненадейно каза Бирш. — И трябва да призная, че никога не съм се сблъсквал с нещо подобно. Нима действително е възможно жена да стои зад всичко това?
— Не можем да си затворим очите за фактите — отговори Валандер.
Отново го споходи чувството, което непрестанно го измъчваше. Страхът, че е насочил цялото разследване в непознат, осеян с капани терен. Всеки миг пропастта можеше да се разтвори под краката им.
Бирш беше мълчалив.
— Жени серийни убийци почти не са се срещали у нас — проговори после.
— Ако изобщо сме имали такива — каза Валандер. — Освен това не знаем дали тя е извършила престъпленията. Дирята или ще ни отведе до нея, или до някой друг, който стои зад нея.
— Значи според теб през деня тя сервира кафе по влаковете между Стокхолм и Малмьо?
Нямаше как да пропусне съмнението в гласа на Бирш.
— Не — отговори Валандер. — Не смятам, че сервира кафе. Келнерката вероятно е само четвъртото стъпало по пътя.
Бирш спря да задава въпроси. Валандер погледна часовника. Чудеше се дали пак да се обади на Хансон. Трийсетте минути скоро щяха да изтекат. Бергстранд все още бе на срещата. Бирш четеше някаква брошура, възхваляваща услугите на „Шведски железници“.
Половината час измина и за Валандер нетърпението стана непоносимо.
Бергстранд се върна.
— Изглежда, че ще разрешим въпроса — каза той окуражително. — Ала ще отнеме още малко време.
— Колко?
Валандер не се опита да скрие раздразнението си. Съзнаваше, че едва ли има основания, но не можа да се въздържи.
— Може би половин час? В момента преглеждат списъците. Тези неща изискват време.
Валандер кимна вяло.
Продължиха да чакат. Бирш остави брошурата и притвори очи. Валандер отиде до прозореца и се заразглежда Малмьо. Отдясно мярна фериботния терминал. Спомни си как бе стоял там да посреща Байба. Колко пъти? Два? Струваше му се, че са били повече. Отново седна. Обади се на Хансон. Все още не бяха открили нищо. Разкопаването щеше да отнеме време. Хансон спомена и че е започнало да вали. Валандер мрачно предусети колко мащабна и депресиращата е тази задача.
Всичко отива по дяволите, изведнъж си помисли. Докарах цялото разследване до пълен крах!
Бирш захърка. Валандер не изпускаше от поглед часовника.
Щом Бергстранд се върна, Бирш се сепна и се събуди. Бергстранд държеше в ръката си лист хартия.
— Маргарета Нюстед — обясни той. — Това е лицето, което търсите. През този ден сама се е грижила за сервирането във въпросния влак.
Валандер скочи на крака.
— Къде е тя сега?
— Всъщност не знам. Напуснала е преди около година.
— Да му се не види! — изруга Валандер.