Влязоха в сградата на терминала, където Бирш ги очакваше. Персоналът разполагаше със стая за почивка. Настаниха се на захабена гарнитура, състояща се от пластмасови кресла и диван. Стаята беше празна. Бирш се представи. Тя се ръкува с него. Дланта й беше изящна. Като птиче краче, неясно си помисли Валандер.
Наблюдаваше лицето й. Прецени, че беше на двайсет и седем или двайсет и осем години. Носеше къса пола. Имаше красиви крака. Лицето й бе силно гримирано. Сякаш гримът имаше за цел да прикрие някаква част от лицето, която тя не харесва. Беше неспокойна.
— Моля да ни извините, задето трябваше да се свържем с вас по този начин — започна Валандер. — Понякога има неща, които не могат да чакат.
— Като например фериботът — отвърна тя. Гласът й имаше странен металически тон. Валандер не го бе очаквал. Всъщност не знаеше какво бе очаквал.
— Това не е проблем. Говорих с един от началниците ви.
— Какво съм направила?
Валандер замислено я изучаваше. Тя си нямаше и понятие защо двамата с Бирш са там. В това нямаше никакво съмнение.
Усещаше несигурната почва под краката си.
Колебаеше се.
Тя повтори въпроса си. Какво бе направила?
Валандер хвърли поглед към Бирш, който скришом се любуваше на краката й.
— Катарина Таксел — каза Валандер, — познавате я, нали?
— Знам коя е. Дали я познавам, е друго нещо.
— Откъде я познавате? Общували ли сте с нея?
Тя внезапно потръпна на черния пластмасов диван.
— Случило ли й се е нещо?
— Не. Отговорете на въпросите ми.
— Отговорете на моя! Само един е. Защо ме разпитвате за нея?
Валандер разбра, че бе подходил твърде нетърпеливо. Беше прибързал. Враждебността й бе разбираема.
— Нищо не се е случило с Катарина. Нито пък е заподозряна в извършване на престъпление, както и вие. Но ни е необходимо да получим някои сведения за нея. Това е всичко, което мога да ви кажа. Щом отговорите на въпросите ми, ще си отида, а вие ще можете да се върнете на работа.
Тя наблюдаваше изпитателно лицето му. Забеляза как започва да му вярва.
— Преди около три години сте общувала с нея. Тогава сте работела като келнерка във вагон-ресторантите на железниците. Била сте служителка във фирма, наречена „Вагон-ресторанти“.
Изглеждаше изненадана, че той е заший миналото й. Валандер остана с впечатление, че е напрегната, което на свой ред го накара да изостри вниманието си.
— Вярно ли е? — продължи той.
— Естествено, че е вярно. Защо да го отричам?
— И сте познавали Катарина Таксел?
— Да.
— Как се запознахте с нея?
— Работехме заедно.
Валандер я изгледа въпросително, преди да продължи.
— Но нали Катарина Таксел е учителка?
— Беше си взела почивка. Известно време работеше по влаковете.
Валандер погледна Бирш, който поклати глава. И той за пръв път го чуваше.
— Кога е било това?
— През пролетта на деветдесет и първа. Не мога да кажа с по-голяма точност.
— И сте работели заедно?
— Невинаги, но доста често.
— И сте общували в свободното си време?
— Понякога, но не сме били близки приятелки. Забавлявахме се. Нищо повече.
— Кога я видяхте за последен път?
— Отчуждихме се, когато тя престана да сервира. Приятелството ни стигаше до там.
Валандер осъзна, че тя казваше истината. Напрежението, което витаеше около нея, постепенно изчезна.
— Катарина имаше ли си годеник по онова време?
— Всъщност не знам — отговори тя.
— Щом сте работели заедно и сте си общували, би трябвало да знаете?
— Не е споменавала никого.
— Не сте я виждали в компанията на мъж?
— Никога.
— Имаше ли и други приятелки, с които е общувала?
Маргарета Нюстед се замисли. После даде на Валандер три имена. Същите, които вече му бяха известни.
— Някой друг?
— Не и доколкото знам.
— Да сте чували името Йожен Блумберг преди?
Тя се замисли.
— Не беше ли онзи, дето са го убили?
— Точно той. Можете ли да си спомните Катарина някога да е говорила за него?
Тя внезапно го изгледа сериозно.
— Тя ли го е направила?
Валандер се залови за въпроса й.
— Смятате ли, че тя би могла да убие някого?