— Не. Катарина беше много миролюбива натура.
Валандер се колебаеше как да продължи.
— Пътували сте напред-назад между Малмьо и Стокхолм — каза той. — Навярно сте имали много работа. Въпреки това сигурно сте си бъбрели. Сигурна ли сте, че никога не е споменавала някоя друга приятелка? Много е важно.
Забеляза, че тя полага усилия.
— Не — отвърна тя, — не мога да си спомня.
За секунда Валандер усети, че младата жена се поколеба. Тя видя, че това не му убягна.
— Може би — додаде. — Но ми е трудно да си спомня.
— Какво?
— Трябва да е било точно преди да напусне. Една седмица бях болна от грип.
— Какво се случи тогава?
— Когато се върнах, беше някак различна.
Валандер сега седеше като на тръни. Дори Бирш беше доловил, че нещо става.
— Как така различна?
— Не знам как да обясня. Беше ту в мрачно настроение, ту в приповдигнато. Сякаш се беше променила.
— Опитайте се да опишете промяната. Може да се окаже много важно.
— Обикновено, когато нямаме какво да правим, сядахме в кухничката на вагон-ресторанта. Бъбрехме си, прелиствахме списания. Но когато се върнах, вече не го правехме.
— Какво ставаше вместо това?
— Тя си тръгваше.
Валандер чакаше продължение. Такова обаче не последва.
— Тръгваше си от вагон-ресторанта? Едва ли е могла да напусне влака. Какво ви казваше, че прави?
— Нищо не казваше.
— Но вие трябва да сте питали. Тя е била различна? Вече не е сядала с вас да си бъбрите?
— Може би съм питала. Не си спомням. Но тя не отговаряше. Просто си тръгваше.
— Винаги ли правеше така?
— Не. Точно преди да напусне, се промени. Сякаш се затвори в себе си.
— Смятате ли, че се е срещала с някого във влака? С пътник, който е пътувал всеки път? Звучи много странно.
— Не знам дали се е срещала с някого.
Валандер нямаше повече въпроси. Погледна Бирш. И той нямаше какво да добави.
Фериботът тъкмо отплаваше от пристанището.
— Ще трябва да си вземете почивка — каза Валандер. — Искам да ми се обадите, ако се сетите нещо повече.
Той записа името и телефонния си номер на листче хартия и й го даде.
— Не помня нищо повече — додаде тя.
Изправи се и си тръгна.
— С кого се среща Катарина във влака? — попита Бирш. — Някой пътник, който непрекъснато пътува между Малмьо и Стокхолм? Пък и нали те не сервират през цялото време все на същия влак? Звучи съвсем нелогично.
Валандер почти не чуваше какво му говори Бирш. Нещо взе да блуждае в ума му и той не искаше да го изпусне. Едва ли става дума за пътник. Значи трябва да е бил някой друг, който е бил във влака по същата причина, поради която и тя. Някой, който е работел там.
Валандер погледна Бирш.
— Кои работят във влака? — попита той.
— Предполагам, че има машинист.
— И още.
— Кондуктори. Един или няколко. Началник-влак или както там се нарича.
Валандер кимна. Замисли се за извода, до който бе стигнала Ан-Брит Хьоглунд. За наличието на нещо като модел. Човек, който ползва нередовни, но повтарящи се почивни дни. Като хората, които работят по влаковете.
Той стана на крака.
Не биваше да забравя и влаковото разписание в тайника.
— Струва ми се, че трябва да се върнем пак при Карл-Хенрик Бергстранд — отбеляза Валандер.
— Още келнерки ли ще търсим?
Валандер не отговори. Вече крачеше към изхода на терминала.
Карл-Хенрик Бергстранд не изглеждаше ни най-малко очарован, когато отново видя Валандер и Бирш. Валандер заговори без заобикалки, почти го избута вътре през вратата на кабинета и го натика да седне на стола.
— Същият период — започна той. — Пролетта на деветдесет и първа. Тогава при вас е работела жена на име Катарина Таксел. Сега искам да извадите всички кондуктори, началник-влакове, машинисти, изобщо всички, които са работили в смените, когато е била Катарина Таксел. Преди всичко ме интересува една седмица през пролетта на деветдесет и първа, когато Маргарета Нюстед е била в болнични.
— Не говорите сериозно — възропта Карл-Хенрик Бергстранд. — Невъзможно е да се съберат всички тези данни. Това ще отнеме месеци.
— Да кажем, че разполагате с два часа — любезно рече Валандер. — Ако се наложи, ще помоля началника на полицията да позвъни на своя колега, генералния директор на „Шведски железници“. И ще го помоля да се оплаче от мудността на служител в Малмьо на име Бергстранд.