Коя беше тя? Какво се бе случило после?
Облече си палтото и слезе на улицата. Стискаше в ръка ключовете от магазина. Нямаше вятър, долавяше само мразовито ухание, докато крачеше по мократа улица. По-рано същата вечер бе валяло, ала силният порой изчезна така бързо, както бе започнал. Спря пред предната врата на магазина. Можеше да си спомни как отключва и влиза вътре. След това светът избухна.
Безброй пъти, в кратките проблясъци, когато паниката го отпускаше, мислено бе крачил по улицата, търсейки място за отдих от постоянната разтърсваща болка. Там със сигурност е имало някой. Очаквах пред магазина да стои жена. Но нямаше никой. Можех да се обърна ида си отида вкъщи. Можех да се ядосам, че някой си е направил лоша шега с мен. Обаче аз отключих магазина, защото знаех, че тя ще дойде. Каза ми, че розите наистина й трябват.
Никой не би излъгал за такова нещо.
Улицата беше пуста. Знаеше го със сигурност. Безпокоеше го само една подробност в цялата картина. Наблизо имаше паркирана кола със запалени светлини. Когато се обърна към вратата, за да намери ключалката и да отключи, колата беше там, зад него. Със светещи фарове. После светът изчезна в ярко бяло сияние.
Имаше само едно обяснение, което го докарваше до истеричен ужас. Бил е нападнат. Зад него в сенките някой се е спотайвал незабелязан. Ами жената, която се обади посред нощ да умолява за рози?
Не можеше да стигне по-далеч. Всичко разумно и понятно свършваше тук. Точно в този момент, със страхотно усилие, успя да извърти завързаните си ръце към устата си и започна да гризе въжетата. Отначало дърпаше и късаше като изгладнял звяр, нахвърлил се върху мъртва плячка. Почти веднага си счупи един зъб отляво на долната челюст. Проряза го силна болка, която после изчезна също толкова бързо. Отново започна да гризе въжето, вече по-бавно, представяйки си, че е пленено животно, което прегризва собствения си крайник, за да се освободи.
Да гризе сухите, твърди въжета го утешаваше. Даже и да не успееше да се освободи, гризането му помагаше да държи лудостта настрана. Гризеше и в същото време можеше да разсъждава що-годе ясно. Станал е жертва на нападение. Държат го в плен, проснат на един под. Два пъти на ден, или може би на нощ, съвсем близо до него се чува стържещ звук. Облечена в ръкавица ръка разтваря устата му и излива в нея вода. Студена вода и нищо друго. Ръката, която сграбчва челюстта му, е по-скоро решителна, отколкото брутална. После натиква сламка в устата му. През нея той изсмуква порция хладка супа и после отново бива изоставен сам в мрака и тишината.
Бяха го нападнали и оковали. Под него има циментов под. Някой го поддържа жив. Прецени, че лежи тук вече седмица. Опитваше се да разбере защо. Сигурно някой бе допуснал грешка. Но каква? Защо им е да зарежат човек, окован в мрака, върху циментовия под? Нещо му подсказваше, че лудостта извира от едно прозрение, което не се осмеляваше да изкара на повърхността. Нямаше грешка. Ужасът, който сега изживяваше, бе предназначен само за него и за никой друг. Как ли щеше да свърши всичко това? Кошмарът навярно щеше да продължи до безкрай, а той нямаше понятие защо.
Два пъти на ден, или на нощ, получаваше храна и вода. Също така на два пъти биваше извличан за краката по пода до една дупка. Не носеше бельо — то беше изчезнало. Бе само по риза и щом станеше готов, отново го издърпваха до изходно положение. Нямаше с какво да се избърше. А и ръцете му бяха вързани. Усещаше, че около него мирише.
На нечистотия. Но също и на парфюм.
Имаше ли някой наблизо? Жената, която поиска да си купи рози? Или просто чифт ръце в ръкавици? Ръце, които го издърпваха до дупката в пода. И слабо, почти недоловимо ухание на парфюм, което витаеше след храненето и посещенията до тоалетната. Ръцете и парфюмът все трябва да идват отнякъде.
Естествено, беше опитвал да говори. Някъде трябваше да има уста. И уши. Който и да му бе причинил това, трябва да може да чуе онова, което иска да каже. Всеки път, щом усетеше допира на ръцете по лицето и раменете си, се опитваше да им говори. Бе умолявал, бе беснял, пробвал бе да е адвокат на себе си и да говори спокойно и въздържано.
Има едно право, увещаваше се той, ту плачейки, ту изпаднал в бяс. Едно изконно човешко право, което дори окованият притежава. Правото да знае защо е бил напълно обезправен. Ако отнемете на човека това право, то нищо на света вече няма смисъл.