Въпросът зададе Хамрен. Имаше право.
— Не е изключено Катарина Таксел да е там — отбеляза Валандер. — Ако не друго, можем да го използваме като претекст. Нейната разтревожена майка. Ще трябва да започнем с това. Нямаме никакви доказателства срещу нея. Нямаме нищо, но искам да се сдобием с пръстови отпечатъци.
— Значи да не й натрисаме целия екип — обобщи Сведберг.
Валандер кимна към Ан-Брит Хьоглунд.
— Мислех ние двамата да я посетим. Може отзад да ни следва кола за всеки случай. Ако се случи нещо.
— Какво би могло да е това? — попита Мартинсон.
— Нямам представа.
— Не е ли малко безотговорно? — озадачи се Сведберг. — Все пак я подозираме в съучастничество в жестоки убийства.
— Ще бъдем въоръжени — успокои го Валандер.
Прекъсна ги един полицай от дежурната стая, който почука на открехнатата врата.
— Пристигна съобщение от лекар в Лунд — рече той. — Направил е предварителна оценка на остатъците от скелета, който сте открили. Според него принадлежат на жена. И са престояли в земята много дълго.
— Е, сега го знаем със сигурност — заяви Валандер. — Ако не друго, поне сме на път да разрешим случай на изчезване с двайсет и седем годишна давност.
Полицаят излезе от стаята. Валандер се върна към това, което обсъждаха.
— Не вярвам да имаме проблеми — повтори.
— Как ще обясним присъствието си, ако Катарина Таксел не е там? Все пак възнамеряваме да почукаме на вратата й посред нощ.
— Ще попитаме за Катарина — предложи Валандер. — Издирваме я. Нищо друго.
— Какво става, ако тя не си е вкъщи?
Валандер нямаше нужда от време за размисъл.
— Тогава ще влезем вътре. А полицаите в другата кола ще ни пазят гърба в случай, че тя се прибере. Телефоните на всички да са включени. Междувременно искам вие, останалите, да чакате тук. Знам, че е късно, но няма какво да се прави.
Никой не посмя да възрази.
Малко след полунощ излязоха от участъка. Навън духаше силен вятър. Валандер и Ан-Брит Хьоглунд пътуваха в нейната кола. Мартинсон и Сведберг бяха подкреплението. „Лирегатан“ се намираше в самия център на града. Паркираха наблизо. Градът пустееше. Единствената кола, която срещнаха, беше от нощните патрулки на полицията. Валандер се запита дали новите велосипедни отряди, които полицията въвеждаше, щяха да успеят да пристигнат на местопроизшествието в такова време.
Ивон Андер живееше в старовремска реставрирана къща в стил „Фахверк“. Имаше три апартамента, като нейният беше в средата. Вратата й се отваряше направо на улицата. Пресякоха отсреща и се загледаха във фасадата. С изключение на един краен ляв прозорец, който светеше, къщата бе потънала в мрак.
— Или спи — започна Валандер, — или не си е вкъщи. Да действаме все едно е вътре.
Беше двайсет минути след полунощ. Вятърът шибаше с все сила.
— Тя ли е? — попита Ан-Брит Хьоглунд.
Валандер забеляза, че й е студено и без настроение. Дали защото сега преследваха жена?
— Да — отговори той. — Разбира се, че е тя.
Пресякоха улицата. Вляво беше паркирана колата, в която седяха Мартинсон и Сведберг. Фаровете й бяха угасени. Ан-Брит позвъни на вратата. Валандер долепи ухото си до нея и чу, че във вътрешността на апартамента се разнесе звън. Чакаха напрегнато. Кимна й да позвъни отново. Пак нищо. Трети път със същия резултат.
— Спи ли? — попита Ан-Брит Хьоглунд.
— Не — отговори Валандер. — Не мисля, че си е вкъщи.
Провери дръжката на вратата. Беше заключена. Излезе на улицата и помаха към колата. Мартинсон дойде. Беше най-добър в отварянето на заключени врати, без да използва физическа сила. Носеше със себе си фенерче и връзка шперцове. Валандер държа фенерчето, докато Мартинсон работеше. Отне му повече от десет минути. Най-накрая отвори ключалката. Взе фенерчето и се върна в колата. Валандер се огледа. Улицата беше празна. Двамата с Ан-Брит Хьоглунд влязоха. Застинаха и се заслушаха в тишината. Антрето, изглежда, беше без прозорци. Валандер запали една лампа. Отляво се намираше дневна с нисък таван, вдясно кухня. Точно насреща тясна стълба водеше към горния етаж. Тя заскърца под краката им. На горния етаж имаше три спални. Всичките бяха празни. В целия апартамент нямаше жива душа.
Опита се да прецени ситуацията. Скоро щеше да стане един часът. Можеха ли да разчитат, че жената, която живее тук, щеше да се прибере през нощта? Дълбоко се съмняваше. Особено след като Катарина Таксел и бебето са с нея. Едва ли ще тръгне да ги мести насам-натам през нощта.