Валандер стигна до стъклена врата в една от спалните. Откри, че отвън има балкон. Големи саксии изпълваха почти цялото пространство. Ала саксиите бяха празни. В тях нямаше цветя. Само пръст.
Гледката на балкона с празните саксии го изпълни с неприятно усещане. Бързо излезе от стаята.
Върнаха се в антрето.
— Доведи Мартинсон — нареди той. — И помоли Сведберг да се върне в участъка. Трябва да продължат да търсят. Струва ми се, че Ивон Андер има и друго жилище, освен този апартамент. Предполагам, че е къща.
— Няма ли да оставим охрана на улицата?
— Тя няма да дойде тази нощ. Разбира се, ще оставим една кола отвън, за всеки случай. Помоли Сведберг да се погрижи за това.
Ан-Брит Хьоглунд тъкмо тръгваше, когато той я задържа. После се огледа. Отиде в кухнята. Запали лампата над умивалника. Там стояха две използвани чаши. Зави ги в носна кърпа и й ги подаде.
— Отпечатъци — каза той. — Дай ги на Сведберг. Да ги даде на Нюберг. Това може да се окаже изключително важно!
Той отново се изкачи по стълбите. Чу я как вдига резето на вратата. Застана неподвижно в сумрака. После направи нещо, което изненада дори самия него. Влезе в банята. Взе една кърпа за ръце и я помириса. Усети слаб полъх на специфичен парфюм.
Но ароматът внезапно му напомни и нещо друго.
Опита се да визуализира спомена. Спомен за едно ухание. Пак помириса. Не можа да си спомни. Макар да усети, че е съвсем близо.
Беше усетил този аромат и някъде другаде. При друг случай. Само дето не си спомняше къде и кога, но беше съвсем наскоро.
Потръпна, когато чу как вратата на долния етаж се отвори. Веднага след това Ан-Брит Хьоглунд и Мартинсон се появиха на стълбите.
— Започваме с претърсването — нареди Валандер. — Не търсим само това, което може да я свърже с убийствата. Търсим и нещо, което да сочи, че наистина има друго жилище. Искам да знам къде се намира то.
— Кое те наведе на тази мисъл? — попита Мартинсон.
През цялото време говореха полушепнешком, сякаш човекът, когото търсят, е наблизо и може да ги чуе.
— Катарина Таксел — каза Валандер. — Детето й. През цялото време предполагахме, че Йоста Рюнфелд е бил държан в плен три седмици. Според мен това едва ли е станало тук, на пъпа на Юстад.
Мартинсон и Ан-Брит останаха на горния етаж. Валандер слезе по стълбите. Дръпна завесите във всекидневната и запали няколко лампи. После застана в средата на стаята и бавно се завъртя, оглеждайки помещението. Помисли си, че обитателката на дома притежава красиви мебели. И е пушачка. Загледа се в пепелника, който стоеше на малка масичка до кожен диван. В него нямаше угарки. Но бяха останали следи от пепел. По стените висяха картини и фотографии. Приближи се и разгледа някои от платната. Натюрморти, вази с цветя. Не бяха кой знае колко майсторски нарисувани. В долния ляв ъгъл подпис. Ана Андер — 58. Значи роднина. Помисли си, че Андер е необичайно име. Срещал го бе и в шведската криминална история, но не може да си спомни в каква връзка. Вгледа се в една от снимките, сложена в рамка. Имение в Сконе. Снимката бе направена от горен ракурс. Валандер предположи, че фотографът се е покачил на покрив или висока стълба. Обиколи стаята. Опита се да усети нейното присъствие. Защо ли му беше толкова трудно? Всичко внушава някакво впечатление за изоставеност, помисли си той. Спретната, педантична изоставеност. Тя не е тук често. Прекарва времето си някъде другаде.
Отиде до малкото й писалище, което стоеше до стената. През процепа на завесата се виждаше малко дворче. Прозорецът не беше уплътнен. Студеният вятър се усещаше в стаята. Издърпа стола и седна. Пробва най-голямото чекмедже. Не беше заключено. По улицата мина кола. Мярна светлините на фаровете, които блеснаха срещу един прозорец и изчезнаха. Отново остана само вятърът. В чекмеджето откри няколко купчинки писма. Намери очилата си и взе най-горния плик. Подателят бе А. Андер. Този път с адрес в Испания. Извади писмото и набързо го прегледа. Ана Андер бе нейната майка. Подразбираше се от съдържанието. Тя описваше пътуване. На последната страница пишеше, че заминава за Алжир. Писмото бе с дата от април 1993-та. Върна го най-отгоре в купа. От горния етаж дъските на пода проскърцваха. Опипа с длан вътрешността на чекмеджето. Нищо. Започна да проверява другите чекмеджета. Дори книжата й правеха впечатление за изоставеност, помисли си той. Не откри нищо, което да го заинтересува. Твърде празно е, за да е естествено. Сега бе напълно убеден, че тя живее другаде. Продължи да преглежда чекмеджетата.