Подът на горния етаж проскърцваше.
Часът бе един и половина.
Тя шофираше през нощта и се чувстваше много уморена. Катарина изпадна в пристъп на истерия. Наложи се да я слуша часове наред. Често се чудеше от слабостта на тези жени. Оставяха се да бъдат измъчвани, малтретирани, убивани. А ако оцелееха, по цели нощи се вайкаха и оплакваха. Не ги разбираше. Сега, докато шофираше през нощта, си мислеше, че всъщност ги презира. За това, че не оказват съпротива.
Часът беше един. Обикновено по това време спеше. Рано на следващия ден трябваше да застъпи на смяна. Бе планирала да пренощува във Волшьо. После обаче се престраши да остави Катарина сама с бебето. Убеди я да остане там. Още няколко дни, може би седмица. Утре вечер щяха отново да се обадят на майка й. Катарина щеше да се обади. А тя щеше да седи до нея. Не вярваше, че Катарина ще каже нещо, което не бива. Но въпреки това искаше да присъства.
В един часа и десет минути пристигна в Юстад.
Щом зави по „Лирегатан“, инстинктивно предусети опасността. Паркираният автомобил. Угасените фарове. Не можеше да обърне. Трябваше да продължи. Хвърли бърз поглед към колата, докато минаваше покрай нея. Вътре седяха двама мъже. Успя да види, че в апартамента й свети. Гневът я накара силно да натисне педала на газта. Колата подскочи. Зави зад ъгъла и отривисто удари спирачките. Значи я бяха открили. Същите, които бяха наблюдавали блока на Катарина. Сега бяха вътре, в нейното жилище. Усети, че й се завива свят. Не беше от страх. Вътре не държеше нищо, което да ги насочи към Волшьо. Нищо, което да подскаже коя е. Нищо друго, освен името й.
Седеше неподвижно. Вятърът свистеше около колата. Бе изключила двигателя и фаровете. Налагаше се да се върне във Волшьо. Сега вече разбираше защо бе тръгнала насам. За да провери дали мъжете, които я преследват, са открили дома й. Все още имаше голяма преднина. Никога нямаше да успеят да я настигнат. Щеше да разгъва своите листчета, докато в списъка не остане нито едно име.
Отново запали двигателя. Реши още веднъж да мине покрай къщата.
Колата още беше там. Спря двайсетина метра по-нататък, без да изключва двигателя. Макар че разстоянието бе голямо и ъгълът неудобен, успя да види, че завесите в апартамента й са дръпнати. Хората, които се намираха вътре, бяха запалили лампите. Сега сигурно тършуваха, но нямаше да намерят нищо.
Потегли. Наложи си да го направи спокойно, без да тръгва рязко както обикновено.
Когато се върна във Волшьо, Катарина Таксел и детето спяха. Нищо няма да им се случи. Всичко щеше да продължи според плана.
Валандер се бе заел с връзката писма, когато дочу забързани стъпки по стълбата. Стана от стола. Беше Мартинсон. Веднага след това дойде Ан-Брит Хьоглунд.
— Струва ми се, че е най-добре да погледнеш това — каза Мартинсон. Беше пребледнял, гласът му трепереше.
Остави на масата един опърпан бележник с черна корица. Беше разтворен. Валандер се приведе над него и си сложи очилата. Там имаше колона с имена. Всички бяха номерирани отстрани в полето. Смръщи чело.
— Прелисти няколко страници по-напред — подкани го Мартинсон.
Валандер направи каквото му казаха. Колоната с имена се появи отново. Имаше нанесени много стрелички, зачерквания и промени — той остана с чувството, че пред себе си има един вид чернова.
— Още две-три страници — додаде Мартинсон.
По тона на гласа му Валандер усети, че колегата му е ужасен.
Имената отново се появиха. Този път промените и разместванията бяха малобройни.
Тогава го забеляза.
Първото познато име. Йоста Рюнфелд. После откри и другите: Холгер Ериксон и Йожен Блумберг. Най-открая в колонките бяха отбелязани дати.
Датите, когато са били убити.
Валандер вдигна очи към Мартинсон и Ан-Брит Хьоглунд. И двамата бяха пребледнели като платно.
Вече нямаше никакви съмнение. Бяха на правилното място.
— В този бележник има над четирийсет имена — каза Валандер. — Да не възнамерява да ги избие до един?
— Поне знаем кой е следващият — отбеляза Ан-Брит Хьоглунд.
Тя посочи.
Туре Грунден. Пред името му имаше червена удивителна, но липсваше дата в дясното поле.