— Най-отзад има откъснат лист — уточни Ан-Брит.
Валандер внимателно го извади. Педантично написани записки. Мина му през ум, че почеркът напомня този на бившата му съпруга Мона. Буквите бяха заоблени, редовете еднакви и равномерни. Без задрасквания и промени. Написаното обаче беше трудно за разгадаване. Какво ли означават тези бележки? Там има цифри, името Хеслехолм, една дата и нещо, което може да е точен час от разписание. 07:50. И утрешна дата. Събота, двайсет и втори октомври.
— Какво, по дяволите, означава това? — попита Валандер. — Да не би Туре Грунден да слиза в Хеслехолм в 07:50 часа?
— Може би ще се качва на влака — вметна Ан-Брит Хьоглунд.
Валандер я разбра. Нямаше нужда да мисли дълго.
— Обади се на Бирш в Лунд. Той има телефонния номер на Карл-Хенрик Бергстранд от Малмьо. Нека да го събудят, за да отговори на следния въпрос. Дали Ивон Андер работи във влака, който спира или заминава от Хеслехолм в 07:50 часа утре сутринта.
Мартинсон извади телефона си. Валандер се вторачи в разтворения бележник.
— Къде е тя? — попита Ан-Брит Хьоглунд. — Къде е сега? Засега само предполагаме къде ще бъде утре сутрин.
Валандер я погледна. Отзад мярна картините и фотографиите. След миг вече знаеше. Как не се досети веднага! Отиде до стената и откачи поставената в рамка снимка на стопанството. Обърна я. Някой бе написал с мастило „Хансгорден“, Волшьо. 1965.
— Ето тук живее тя — каза той. — Сигурно и сега е там.
— Какво ще правим? — попита тя.
— Ще отидем там и ще я задържим — отвърна Валандер.
Мартинсон се беше свързал с Бирш. Зачакаха. Разговорът бе кратък.
— Ще подпука Бергстранд — каза Мартинсон.
Валандер стоеше с бележника в ръка.
— Да тръгваме тогава — нареди той. — Пътем ще минем да вземем и останалите.
— Знаем ли къде е „Хансгорден“? — попита тя.
— Ще го намерим в базата данни с недвижима собственост — обясни Мартинсон. — Ще ми отнеме най-много десет минути.
Сега страшно бързаха. В два и пет бяха обратно в участъка. Събраха уморените си колеги. Мартинсон потърси в компютрите си „Хансгорден“. Отне му повече време, отколкото бе предполагал. Откри мястото чак когато наближаваше три часът. Потърсиха го на картата. „Хансгорден“ се намираше в покрайнините на Волшьо.
— Трябва ли да сме въоръжени? — попита Сведберг.
— Да — отговори Валандер. — Но не забравяйте, че Катарина Таксел е там. Заедно с бебето.
Нюберг влезе в заседателната зала. Косата му стърчеше и очите му бяха кървясали.
— На едната чаша открихме това, което търсехме — съобщи той. — Дактилоскопичният отпечатък съвпада. От куфара, от угарката. Понеже не е палец, не мога да кажа дали са същите като този, който открихме от долната страна на наблюдателницата. Странното е само, че, изглежда, е бил оставен там по-късно. Сякаш е била там още един път. Ако е тя де. Но нали е така? Коя е?
— Ивон Андер — обясни Валандер. — Сега ще я приберем. Само Бергстранд да се обади.
— Нужно ли е наистина да го чакаме? — попита Мартинсон.
— Половин час — отвърна Валандер. — Не повече.
Чакаха. Мартинсон излезе от стаята, за да провери дали апартаментът на „Лирегатан“ продължава да е под наблюдение.
Изминаха двайсет и две минути, докато дойде обаждането на Бергстранд.
— Ивон Андер ще работи на влака, който тръгва на север от Малмьо утре сутрин — каза той.
— Е, сега знаем — отдъхна си Валандер.
Напуснаха Юстад в четири без четвърт. Бурята бушуваше с всички сили.
Последното, което Валандер направи, преди да тръгнат, бе да се обади два пъти по телефона. Първо на Лиса Холгершон, а после и на Пер Окесон.
И двамата се съгласиха, че трябва да я арестуват възможно най-скоро.
Щяха да я задържат толкова бързо, колкото изобщо бе възможно.
36
Малко след пет часа се събраха около „Хансгорден“. Духаше силен вятър и всички бяха премръзнали. Обградиха къщата с призрачна маневра. След кратко обсъждане решиха Валандер и Ан-Брит Хьоглунд да влязат вътре. Останалите заеха позиции, така че всеки да може да установи контакт с поне един колега.
Паркираха колите далеч, за да не могат да ги видят от стопанството, и изминаха пеш остатъка от разстоянието. Валандер веднага забеляза червения „Голф“, паркиран пред къщата. Докато пътуваха към Волшьо, се безпокоеше да не би вече да е заминала. Но колата си беше там. Тя също. Къщата бе спокойна, с угасени светлини. Вътре не се забелязваше движение. Валандер не видя да има и куче пазач.