— Според мен тя винаги има резервен изход — каза Валандер. — Може да е споменавала адрес или място, без Катарина да го е възприела точно като скривалище.
— Какво ще кажеш за апартамента на Катарина Таксел в Лунд?
Валандер осъзна, че е напълно възможно.
— Обади се на Бирш — нареди той. — Помоли го веднага да провери.
— Тя има ключове от там — отбеляза Ан-Брит. — Катарина ми каза.
Валандер караше след една полицейска кола до болницата. Хансон беше зле и лежеше на носилка. Скротумът му беше подут и щеше да остане в болницата под лекарско наблюдение. Мартинсон бе все още в безсъзнание. Един лекар говореше за силно сътресение на мозъка.
— Мъжът, който го е ударил, трябва да е бил много силен — отбеляза лекарят.
— Да — отговори Валандер. — Като изключим това, че не беше мъж, а жена.
Излезе от болницата. Къде ли е отишла? Нещо го човъркаше. Нещо, което може би съдържаше в себе си отговора на въпроса къде е или поне къде отива.
Изведнъж се сети. Застина като истукан пред болницата. Нюберг го беше казал пределно ясно. Отпечатъците от пръсти в кулата трябва да са оставени там по-късно. Може би Ивон Андер прилича на самия него. В напрегнати ситуации той търсеше уединение. Място, от което да може да обхване всичко с поглед. Да вземе решение. Всичките й постъпки оставаха впечатление за подробно планиране и педантични разписания. Сега битието й се бе сгромолясало около нея.
Реши, че въпреки всичко си струва да опита.
Естествено, мястото бе заградено в момента. Хансон каза, че работата ще бъде възобновена едва когато получи поисканите подкрепления. Валандер предположи, че наблюдението се извършва от автопатрули. Освен това тя можеше да стигне дотам по същия път, който бе използвала преди.
Валандер се сбогува с полицаите, които му бяха помогнали. Те все още не бяха съвсем наясно какво се бе случило на жп гарата. Той обеща, че ще ги информират по-късно през деня. Обясни им, че става дума за рутинно задържане, което бе излязло от контрол, а всъщност не бе станало нищо непоправимо. Полицаите в болницата скоро отново щяха да са на крака.
Валандер се качи в колата и за трети път се обади на Ан-Брит Хьоглунд. Не каза за какво става въпрос. А само че иска да се срещнат при отбивката към стопанството на Холгер Ериксон.
Минаваше десет часът, когато Валандер пристигна в Льодинге. Ан-Брит стоеше до колата си и чакаше. Пропътуваха остатъка от разстоянието до стопанството с колата на Валандер. Той спря на стотина метра от къщата. До този момент не беше обелил и дума. Сега тя го погледна въпросително.
— Много е вероятно да бъркам — каза той. — Но мисля, че тя ще се върне тук. В наблюдателната кула. Била е тук и преди.
Припомни й какво бе казал Нюберг за отпечатъците от пръсти.
— Какво ще търси тук Ивон Андер? — попита тя.
— Не знам. Но сега е преследвана. Необходимо й е да вземе някакво решение. Освен това е идвала тук и преди.
Излязоха от колата. Вятърът ги прониза.
— Открихме болнична униформа — осведоми го тя. — Също и найлонов плик с мъжко бельо. Предполагам, че Йоста Рюнфелд е бил държан затворен във Волшьо.
Стигнаха до къщата.
— Какво ще направим, ако е горе в кулата?
— Ще я заловим. Аз ще заобиколя от другата страна на хълма. Когато е идвала, е оставяла колата си там. Ти ще тръгнеш по пътеката. Този път ще сме готови да използваме оръжие.
— Не мисля, че тя ще дойде — възрази Ан-Брит Хьоглунд.
Валандер не отговори. Знаеше, че има голяма вероятност да се окаже права.
Подслониха се на завет в двора. Полицейските ленти долу при рова, където копаеха за останките на Криста Хаберман, бяха разкъсани от силния вятър. Кулата стърчеше изоставена. Силуетът й се очертаваше ясно на фона на есенната светлина.