Ала само след час се върна отново. Рано призори в болницата дойде Лиса Холгершон и каза, че са се свързали със съпруга на Ан-Брит Хьоглунд, който беше в Дубай. Щял да пристигне на „Каструп“ по-късно през деня.
Никой не знаеше дали Валандер разбира какво му говорят. Седеше като истукан на един стол. Или стоеше до някой прозорец, загледан във виелицата навън. Само когато една медицинска сестра понечи да му подаде чаша кафе, той внезапно избухна в плач и се затвори в тоалетната. През по-голямата част от времето седеше вцепенен на стола, забил поглед в ръцете си.
По същото време, когато съпругът на Ан-Брит кацаше на „Каструп“, един лекар съобщи новината, която всички очакваха. Тя щеше да оживее. Вероятно нямаше и да останат увреждания. Беше имала късмет, но възстановяването й щеше да отнеме време.
Валандер изслуша лекаря прав, сякаш му четяха присъдата. След това излезе от болницата и се изгуби във виелицата.
В понеделник, двайсет и четвърти октомври, Ивон Андер бе задържана за убийство. Тогава тя все още се намираше в болницата. До този момент не беше казала нито дума, даже и на служебния защитник, който й бе назначен. Следобед Валандер се опита да я разпита. Тя само го гледаше, без да отговаря на въпросите му. Тъкмо когато се канеше да си тръгне, се обърна на прага и й каза, че Ан-Брит Хьоглунд ще се оправи. Стори му се, че долови у нея реакция — облекчение, може би дори радост.
Мартинсон излезе в болнични заради сътресение на мозъка. Хансон се върна на служба, макар че няколко седмици му беше трудно да върви и да седи.
През този период всичките им усилия бяха фокусирани върху това да разберат какво точно се беше случило. Единственото, за което така и не успяха да намерят убедително доказателство, беше дали скелетът, който изровиха почти цял (с изключение на един пищял, който така и не се намери) от нивата на Холгер Ериксон, действително принадлежи на Криста Хаберман. Нищо не оборваше теорията им. Но и не нищо не я доказваше.
Въпреки това те знаеха. Една пукнатина в черепа им даде нужната информация за това как Холгер Ериксон я беше убил преди повече от двайсет и пет години. Макар и бавно, всичко друго започна постепенно да се изяснява. Но оставаше и още един въпрос. Дали Йоста Рюнфелд бе убил жена си? Или е било злополука? Единствената, която можеше да им даде отговор, беше Ивон Андер, а тя продължаваше да мълчи. Разровиха се в живота й и се добраха до история, която разказваше едва малка част от това коя е тя и защо бе постъпила по този начин.
Един следобед Валандер внезапно прекъсна дълго проточило се съвещание, като сподели нещо, което отдавна си мислеше:
— Ивон Андер е първият човек, когато срещам, който е едновременно и здравомислещ, и луд.
Не обясни нищо повече. Никой не се и съмняваше, че има предвид точно това, което казва.
По това време Валандер всеки ден ходеше в болницата на свиждане при Ан-Брит. Не можеше да се освободи от чувството си за вина. Не му помагаха успокоенията на колегите. Смяташе, че отговорността за случилото се е негова. Точка. Налагаше му се да живее с това.
Ивон Андер продължаваше да мълчи. Късно една вечер Валандер седеше сам в кабинета си и за пореден път препрочиташе обширната кореспонденция, която бе разменяла с майка си.
На следващия ден я посети в ареста.
През този ден тя започна да говори.
Беше трети ноември 1994-та.
Точно тази сутрин скреж скова пейзажа в околностите на Юстад.
Епилог
Сконе
4 — 5 декември 1994 година
Следобедът на четвърти декември Курт Валандер разговаря с Ивон Андер за последен път. Макар и да не се уговориха да се видят отново, той дори не предполагаше, че друга среща няма да има.
На четвърти декември достигнаха крайната точка. Изведнъж вече нямаше какво повече да се добави, какво да се пита, какво да се отговаря. Едва тогава дългото и заплетено разследване за пръв път разхлаби примката, в която бе хванато цялото му същество. Въпреки че беше изминал повече от месец, откакто я бяха заловили, разследването продължаваше да господства над живота му. В дългогодишната си работа на криминалист никога не бе изпитвал такава силна потребност да разбере. Самото престъпление винаги е просто най-горният слой. Повърхността и това, което беше скрито под нея, имаха пряка връзка. Понякога, щом отстранят този повърхностен слой на престъплението, се отваря пропаст, каквато дори не би могъл да си представи. Случаят с Ивон Андер бе именно такъв. Валандер направи пробойна в най-горния пласт и в същия миг надзърна в бездънна яма. Реши да опаше въображаемо въже около себе си и да се спусне до долу. Не знаеше докъде ще доведе това — нито нея, нито него самия.